— Господарю Келсайър!
— Казах ти, че ще те навестя — отвърна Келсайър. — Реших, че тази вечер е най-подходяща.
— Заповядайте, заповядайте. — Мъжът отстъпи и отвори вратата. Държеше се така, сякаш се страхуваше да не го докоснат мъглите.
Вин много пъти бе посещавала жилища на скаа, но никога не се бе чувствала толкова… потисната. Миризмата на дим и немити тела бе почти непоносима и тя трябваше да изгаси калая, за да не й се догади. На бледата светлина от полуизгасналото огнище се виждаха плътно налягали на пода хора. Стаята беше почистена от сажди, но с това въпросът с хигиената бе изчерпан — по стените, дрехите и лицата имаше големи черни петна. Мебелировката бе съвсем оскъдна.
„Някога и аз живеех така — помисли си Вин ужасено. — Леговищата на шайките са същите — понякога дори по-натъпкани. Това… беше моят живот“.
Келсайър бе навил ръкави и белезите му се виждаха на бледата светлина. Очертаваха се като тъмни линии върху бледата му кожа, сплитаха се нагоре към лактите.
Надигна се шепот.
— Оцелелият…
— Той е тук!
— Келсайър, Господарят на мъглите…
„Това е нещо ново“ — Вин вдигна учудено вежди. Келсайър пристъпи усмихнато в средата и хората се скупчиха около него, шепнеха развълнувано, посягаха да докоснат ръцете и наметалото му. Други просто го гледаха, изпълнени със страхопочитание.
— Дойдох да ви вдъхна надежда — заговори Келсайър. — Тази нощ падна Къща Хастинг.
Чуха се изненадани и изплашени възгласи.
— Зная, че мнозина от вас работят в ковачниците и леярните на Хастингови — продължи Келсайър. — И честно, нямам представа какви ще са последствията. Но за всички нас това е победа. Поне известно време техните надзиратели няма да ви пребиват до смърт.
Един глас се извиси над останалите:
— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?
„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“
— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.
— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.
— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те могат да бъдат победени.
— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.
— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.
Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.
„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.
Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.
След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.
Вин първа наруши тишината.
— Често ли ги навестяваш?
— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.
„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.
Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.
— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.
— На прозореца или на стълбището?
— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.
Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.
— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…
И замръзна на прага, запречил гледката вътре.
Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.
— Не… — прошепна Келсайър.