Уалин си проправяше пипнешком път през тесните пещери, през цепнатини, понякога твърде тесни, за да се промуши. Продължаваше надолу, търсеше с пръсти, без да обръща внимание на драскотините и раните. „Трябва да продължавам… да се движа…“ Угасващият му разум му подсказваше, че това е последният му ден. Бяха изминали шест дни от последния му успех. Ако се провалеше за седми път, щеше да умре.
„Трябва да продължавам…“
Не виждаше нищо, беше твърде дълбоко, за да улавя дори слабите отражения на дневната светлина. Но дори без никаква светлина пак можеше да намира пътя. Имаше само две посоки — нагоре и надолу. Не можеше да се изгуби, докато продължаваше да се спуска.
И през цялото време ръцете му търсеха познатата грапава повърхност на растящия кристал. Не можеше да се върне този път, не и докато не успее, докато не…
„Трябва да продължавам…“
Пръстите му докоснаха нещо меко и студено. Труп, заклещен между два издадени камъка. Уалин продължи да пълзи. Труповете не бяха рядко явление в тесните пещери. Някои бяха съвсем пресни, други — изсъхнали до скелет. Понякога Уалин се питаше дали не са извадили късмет.
„Да продължавам…“
В пещерите времето не съществуваше. Обикновено се връщаше на повърхността, за да спи — макар че горе го очакваха надзиратели с камшици, там имаше и храна. Беше съвсем оскъдна, колкото да му позволи да продължава това мизерно съществуване, но по-добра от терзаещия глад в дълбините.
„Да се движа…“
Замръзна. Лежеше с гърди, опрени на остра скала, върху която тъкмо се бе опитал да пропълзи. Но пръстите му — търсещи дори когато почти бе изгубил съзнание — бяха напипали нещо.
Ръката му потрепери от радост, докато я прокарваше по кристалните зародиши. Да, точно това бяха. Растяха на големи овални издатини по стените, малки по края и нарастващи бързо към центъра. Точно в средата на този кръг кристалите извиваха навътре, следвайки нишата в стената, издължаваха се и придобиваха остри ръбове. Като зъби в пастта на каменно чудовище.
Уалин си пое дъх, призова лорд Владетеля и бръкна в кръглия централен отвор. Кристалите одраскаха кожата му, оставиха дълги кървави дири. Той пренебрегна болката и бръкна още по-навътре, чак до лакътя, пръстите му опипваха…
„Ето!“ Пръстите му докоснаха мъничък камък в центъра на нишата — зрънце, оформено от загадъчните капки на кристалите. Хатсински зародиш.
Сграбчи го зарадвано, дръпна го, като изподра ръката си още повече, и го извади. Стисна го в шепи.
Още седем дни. Щеше да живее още седем дни.
Пое по мъчителния обратен път, преди гладът и умората да го отслабят напълно. Понякога трябваше да се отклонява надясно или наляво, докато намери проход, но винаги успяваше. Имаше само две посоки — нагоре и надолу.
Освен това слухтеше за другите. Беше виждал убити катерачи, задушени от други, по-млади и здрави, заради находката им. За щастие не срещна никого. Това беше добре. Той беше стар човек — достатъчно стар, за да си даде сметка, че не биваше да краде храна от плантацията на своя лорд.
Може би бе заслужил наказанието си. Може би така му се падаше — да издъхне в Хатсинските ями.
„Но поне няма да е днес“ — помисли си, подушил най-сетне свежия сладък въздух. Горе беше нощ. Не го беше грижа. Вече не се страхуваше от мъглите — дори побоищата не го плашеха. Беше твърде изтощен, за да го безпокоят подобни неща.
Изпълзя през последната цепнатина — една от десетките върху равното плоско дъно на долината, известна като Хатсинските ями. И замръзна.
Над него в мрака се издигаше силует на мъж. С дълго наметало, което сякаш бе накъсано на дрипи. Мъжът го изгледа, мълчалив и уверен в черните си одежди. После посегна към него.
Уалин се сви. Мъжът обаче го улови за ръката и го изтегли през цепнатината.
— Върви! — рече му тихо сред вихрещите се мъгли. — Повечето стражници са мъртви. Събери колкото можеш затворници и бягайте. Намери ли долу каквото търсеше?
Уалин се сви отново, притиснал ръка към гърдите си.
— Добре. — Непознатият кимна. — Счупи го. Вътре ще откриеш метално късче — то е много ценно. Продай го на някой нелегален търговец в първия град, в който стигнеш — ще получиш достатъчно за години напред. Хайде, побързай! Не зная кога, но скоро ще вдигнат тревога.
Уалин го гледаше объркано.
— Кой… кой си ти?
— Аз съм този, който ти ще бъдеш скоро — рече непознатият и отстъпи назад. Краищата на пелерината му се развяха, смесиха се с мъглите. — Аз оцелях.
Докато затворникът се отдалечаваше, Келсайър погледна надолу, към тъмния отвор в земята.
— Ето, че се върнах — прошепна. Раните му горяха, спомени заливаха съзнанието му. Спомени за месеците, прекарани в мъчително пълзене под земята, докато острите като ножове кристали деряха кожата му. Спомени за търсенето на кристални зародиши… поне един, който да му позволи да живее.