— Валет! — извика отново Елънд Венчър и се обърна към един от войниците. — Кой ви нареди да нападате конвоя на Къща Реноа? Кой разреши това?
„Страхотно — помисли Келсайър, без да изпуска от поглед инквизитора. Съществото го оглеждаше с изкривено от омраза лице. — Мрази си ме колкото щеш — помисли доволно Келсайър. — Ще остана само докато Хам освободи затворниците. А после ще те отведа настрана“.
Инквизиторът замахна небрежно и обезглави една прислужница, която притичваше край него.
— Не! — извика Келсайър, докато трупът се свличаше в краката на инквизитора. Съществото сграбчи нова жертва и вдигна секирата.
— Е, добре! — извика Келсайър и извади от пояса си две стъкленици, — Добре тогава! Искаш да се бием? Ела!
Съществото се усмихна, бутна уловената жена настрана и закрачи към Келсайър.
Келсайър изгълта едновременно съдържанието и на двете стъкленици и ги метна настрана. Металите се разгоряха в стомаха му и подсилиха гнева му. Убитият му брат. Мъртвата съпруга. Семейство, приятели и герои. Всички мъртви.
„Вие ме накарахте да жадувам за мъст! — помисли той. — Сега ще я получите!“
Стисна юмруци и разпали стоманата в могъщ Тласък. Около него хората се разхвърчаха, запокитени встрани от невидимата сила, уловила и най-малките късчета метал по дрехите им. На площада — доскоро претъпкан от сражаващи се войници и бунтовници — се оформи опразнен кръг, в който стояха Келсайър и инквизиторът.
— Ела ми де! — каза студено Келсайър.
34.
Никога не съм искал да се страхуват от мен.
Ако съжалявам за нещо, то е за страха, който съм предизвикал. Страхът е оръжие на тираните. За нещастие, когато съдбата на света е поставена на карта, трябва да използваш всяко оръжие.
Мъртви и умиращи се въргаляха по окървавения калдъръм. Скаа се тълпяха по улиците. Затворници го зовяха по име. Лъчите на разпаленото слънце сякаш изгаряха света.
И от небето се сипеха сажди.
Келсайър се хвърли напред, разпалил пютриум, и извади кинжалите. Разгоря атиум — и инквизиторът направи същото. Вероятно и двамата имаха достатъчно, за да им стигне до края на двубоя.
Келсайър замахна в горещия въздух и удари два пъти инквизитора: движенията му бяха толкова бързи, че изглеждаха размазани. Съществото отстъпи сред невероятен вихър от атиумни сенки, после замахна със секирата.
Келсайър скочи — пютриумът придаде на подскока му нечовешка сила — и прелетя над порещото въздуха острие. Пресегна се, Тласна се от група сражаващи се войници, изстреля се напред, изрита с два крака инквизитора в лицето и се превъртя назад във въздуха.
Инквизиторът се олюля. Докато падаше, Келсайър Притегли един войник, който буквално литна във въздуха от силата на неговото Желязно теглене и полетя към него.
Келсайър разпали желязо и Притегли едновременно неколцина войници вдясно от себе си, като продължаваше да Тегли и първия войник. В резултат той се завъртя, Келсайър полетя настрани, а войникът — сякаш завързан с невидимо въже за тялото му — описа широка дъга, като метална топка на верига, удари се право в олюляващия се инквизитор и го блъсна в решетките на една празна затворническа талига. Войникът рухна в безсъзнание на земята, а инквизиторът се свлече на четири крака. По лицето му, покрай татуировките, се стичаше струйка кръв, но когато вдигна глава, на устните му трепкаше усмивка. Изправи се. Изобщо не изглеждаше замаян.
Келсайър изруга.
С невероятен изблик на сила инквизиторът сграбчи празната затворническа клетка и я изтръгна от платформата на талигата.
„О, небеса!“
Съществото се завъртя и хвърли клетката по Келсайър, който стоеше само на няколко крачки. Нямаше време да отскочи. Зад него имаше стена и ако се Тласнеше назад, клетката щеше да го смаже в нея.
Желязната клетка се носеше право към него. Той използва Стоманен тласък и промуши тялото си през отворената й врата. Извъртя се вътре, като Тласкаше едновременно във всички посоки, за да се задържи точно в средата на клетката, която се блъсна в стената и отскочи.
Преобърна се, след това се запързаля по калдъръма. Келсайър залегна върху преобърнатия покрив на клетката, която постепенно забавяше хода си. През решетките виждаше инквизитора, който го наблюдаваше над главите на сражаващите се войници, все така заобиколен от подскачащи, приклякащи и тичащи атиумни сенки. Инквизиторът кимна леко, сякаш му отдаваше почит.
Келсайър Тласна навън с вик, като разпали пютриум, за да предпази тялото си от неимоверния натиск, и клетката избухна, металният под изхвърча във въздуха, решетките се освободиха от гнездата си и се разхвърчаха. Келсайър Притегли решетките зад себе си, Тласна тези отпред и ги запрати като порой тежки метални стрели към инквизитора.