— Наглеждай катарамата на колана ми — помоли Доксон, докато се катереше по тухлената стена след Вин. — Ако взема да падам, ме Притегли, за да не се ударя. Ама внимателно, нали?
Вин кимна, почти без да му обръща внимание. Наблюдаваше Келсайър.
— Невероятен е!
Келсайър подскачаше във въздуха, без да докосва земята с крака. Около него се рееха метални предмети, придвижвани от неговите Тласъци и Притегляния. Келсайър ги контролираше толкова умело, че човек би ги помислил за живи същества. Инквизиторът ги разгонваше с яростни махания, но очевидно срещаше затруднения да ги следи.
„Подцених го — помисли си тя. — Реших, че не е толкова умел, като Мъгливите, защото се занимава с много неща. Но въобще не съм го познавала. Ето това. Това е неговата специалност — той е истински експерт в Тласъците и Притеглянията. А желязото и стоманата са металите, с които ме учи да работя. Знаел е от самото начало“.
Келсайър се завъртя и полетя сред водовъртеж от метални предмети. Всеки път, когато някой от тях паднеше на земята, той пак го вдигаше във въздуха и го изстрелваше към инквизитора.
Съществото подскачаше объркано. Опита се да се Тласне нагоре, но Келсайър изстреля няколко по-едри метални предмета над главата му и инквизиторът трябваше да ги Тласне, с което наруши скока си.
Една желязна пръчка го удари в лицето.
Инквизиторът се олюля и по татуировките му потече нова кървава струйка. Стоманен шлем го блъсна отстрани и го отхвърли назад.
Келсайър изстрелваше предметите все по-бързо.
— Ти ли уби Марш? — извика той, без да си дава труда да чуе отговора. — Беше ли там, когато ме осъдиха, преди години?
Инквизиторът вдигна ръка, Тласна встрани следващия метален рояк, отскочи и опря гръб в преобърнатата талига.
Келсайър го чу да ръмжи и един внезапен Тласък покоси тълпата наоколо и накара металните оръжия на Келсайър да се разлетят встрани.
Келсайър ги остави, грабна едно изкъртено от настилката паве и се хвърли към инквизитора.
Удари го точно между очите. Главата на съществото отхвърча назад и се блъсна в дъното на преобърнатата талига. Келсайър удари отново, изкрещя и продължи да блъска омразното лице.
Инквизиторът изпищя от болка, посегна към гърлото на Келсайър и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но изведнъж замръзна и писъкът му премина в гневно ръмжене.
Стърчащите от тила му стоманени шипове се бяха забили в дървото от ударите с павето.
Келсайър се ухили свирепо и се изправи. Огледа се. Вече знаеше какво му трябва. Съществото пищеше от гняв и се мъчеше да се освободи. Келсайър се наведе и вдигна обсидиановата секира. Нащърбеното острие заблестя на червеникавата слънчева светлина.
— Радвам се, че ме убеди да си премерим силите — каза със съвсем спокоен глас Келсайър. После замахна, стиснал дръжката с две ръце, и заби острието в шията на инквизитора и чак в дървото под нея.
Тялото на инквизитора се свлече на земята. Главата остана на мястото си, с лъщящи в орбитите стоманени дискове, прикована към дървото със собствените му шипове.
Келсайър се обърна към тълпата и едва сега почувства, че е невероятно изморен. Целият бе в рани и синини, дори не бе забелязал кога се е скъсало наметалото му. Изправи се срещу войниците и вдигна покритите си с белези ръце, готов за бой.
— Оцелелия от Хатсин! — прошепна някой.
— Той уби инквизитор… — добави друг.
Изведнъж тълпата почна да скандира. Множеството поде с крясъци името му. Войниците се заоглеждаха ужасено, осъзнали, че са обкръжени. Скаа започнаха да настъпват и Келсайър усети гнева и надеждата им.
„Може би не всичко стана така, както предполагах — помисли си. — Но въпреки това…“
И тогава дойде ударът. Като облак, запречил слънцето, като внезапна буря в тиха нощ, като пръсти, изгасили свещ. Една огромна ръка притисна възторга на множеството. Хората се присвиха и виковете им утихнаха. Огънят, който Келсайър бе разпалил в тях, бе твърде нов. Твърде нов и твърде слаб.
„А бях толкова близо…“ — помисли си той.
Горе на хълма се появи черна каляска и започна да се спуска към площада.
Лорд Владетеля бе пристигнал.
Вин едва не падна от блъсналата я вълна на депресия. Веднага разпали мед, но — както винаги — продължаваше да чувства деспотичната ръка на лорд Владетеля.
— Лорд Владетеля! — извика Доксон и Вин не можа да определи дали това е проклятие, или само отбелязване на факта. Плътното множество, събрало се да гледа двубоя, по някакъв начин успя да се разтвори пред каляската.