— Какво прави той? — попита Вин и се обърна към Доксон, който се бе покатерил на една издатина. — Защо не бяга? Това не е инквизитор — не може да се бие с него!
— Заради това беше всичко, Вин — отвърна Доксон. — Това, което е чакал винаги. Шансът да се изправи срещу лорд Владетеля — и да докаже своята легенда.
Каляската спря.
— Но… — Тя се сепна. — Единайсетият метал. Дали го носи?
— Би трябвало.
„Келсайър винаги е казвал, че целта му е лорд Владетеля — помисли си Вин. — Заръча ни да се занимаваме с благородниците, с гарнизона, с Министерството. Но това… е оставил за себе си“.
Лорд Владетеля слезе от каляската и Вин се наведе напред и разпали калай. Той приличаше на…
Човек.
Униформата му беше в черно и бяло и наподобяваше костюмите на благородниците, но бе по-пищна. Наметалото му забърсваше земята. Жилетката му също бе черна, украсена с бели нашивки. Както Вин бе чувала, на пръстите му лъщяха пръстени, символ на неговата власт.
„Аз съм много по-силен от вас — възвестяваха тези пръстени. — Ето защо не ме е страх да нося метал“.
Красив, с катраненочерна коса и бледа кожа, лорд Владетеля беше висок, слаб и уверен. И беше млад — по-млад, отколкото бе очаквала, дори по-млад от Келсайър. Той прекоси площада, като избягваше труповете, докато войниците изтикваха смълчаните скаа назад.
Внезапно една малка група си проби път през кордона — отчаяни бунтовници, предвождани от човек с позната физиономия. Един от Главорезите на Хам.
— За жена ми! — извика Главорезът, замахна с копието си и се хвърли в атака.
— За лорд Келсайър! — извикаха другите четирима.
„О, не!“
Лорд Владетеля дори не им обърна внимание. Водачът на групата изрева разгневено, вдигна копието и го заби в гърдите му.
Тиранът продължи да крачи с щръкналото от тялото му копие.
Бунтовникът спря, грабна копието на войника до себе си и го заби в гърба на лорд Владетеля. И този път мъжът в черно не им обърна внимание — сякаш те и оръжията им бяха достойни само за презрение.
Водачът на групата замръзна, после се обърна, чул ужасените викове на хората си. Секирата на появил се инквизитор ги косеше безмилостно. Миг по-късно трупът му се присъедини към техните.
А лорд Владетеля продължаваше напред, със стърчащите от тялото му копия — като че ли наистина не ги забелязваше.
Келсайър го чакаше. Приличаше на просяк с разкъсаните си бедняшки дрехи. И същевременно имаше горда осанка. Не се превиваше, нито се прекланяше под тежестта на Усмирителното въздействие на лорд Владетеля.
Тиранът спря на две крачки от него; щръкналото от гърдите му копие почти докосваше гърдите на Келсайър. Черна пепел се сипеше върху двамата, танцуваше от слабите пориви на вятъра.
На площада се бе възцарила ужасена тишина — дори инквизиторът бе прекъснал зловещата си коситба. Вин се наведе напред, стиснала грапавия тухлен парапет.
„Келсайър, направи нещо! Използвай метала си!“
Лорд Владетеля погледна инквизитора, когото Келсайър бе убил, и подхвърли:
— Тези трудно се заместват.
Вин улови странния му говор с подсиления си от калай слух.
Дори от това разстояние виждаше, че Келсайър се усмихва.
— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.
— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.
Лорд Владетеля изсумтя презрително, вдигна небрежно ръка и го зашлеви. Ударът бе толкова силен, че се чу из целия площад.
Келсайър падна, от устата му се разхвърчаха кървави пръски.
— Не! — извика Вин.
Лорд Владетеля измъкна копието от гърдите си и го заби в гърдите на Келсайър.
— Започнете екзекуциите — нареди той, обърна се към каляската, изтръгна второто копие и го захвърли встрани.
Последва истински хаос. Подтикнати от инквизитора, войниците атакуваха тълпата. Други инквизитори се приближиха откъм площада, яхнали черни коне, черните им секири блестяха на следобедната светлина.
Вин не обръщаше внимание на всичко това.
— Келсайър! — изплака тя.
Тялото му лежеше, където бе паднало, със стърчащо от гърдите копие, и около него вече се образуваше алена локва.
Не. Не. НЕ! Тя скочи от покрива, Тласна се от множеството долу и се извиси над площада. Приземи се в центъра на опразненото място — лорд Владетеля вече си бе отишъл, а инквизиторите бяха твърде заети да избиват скаа — и клекна до Келсайър.
Лявата страна на лицето му бе смазана до неузнаваемост. Дясната обаче… продължаваше лекичко да се усмихва. Оцелялото мъртво око се беше изцъклило към червено-черното небе. По лицето му се сипеха сажди.