— Келсайър, не… — прошепна Вин и по бузите й рукнаха сълзи. Тя го побутна лекичко, опипа за пулс. Нямаше.
— Нали каза, че не могат да те убият! — проплака тя. — Какво стана с плановете ти? С Единайсетия метал? Какво ще стане с мен?
Той не помръдваше. Вин вече едва виждаше лицето му през сълзите. „Невъзможно. Вярно, все повтаряше, че не сме неуязвими… но го казваше, за да ме предпази. Мен. Не себе си. Той наистина беше неуязвим.
Трябваше да бъде…“
Някой я сграбчи за ръката и тя се дръпна и извика.
— Време е да изчезваме, малката — каза Хам и се наведе над Келсайър, колкото да се увери, че главатарят е мъртъв. След това я затегли настрани. Вин продължаваше да се съпротивлява, но тялото й почти не я слушаше. В дъното на съзнанието й отекна гласът на Рийн: „Видя ли? Казах ти, че ще те изостави. Предупреждавах те. Казах ти…“
Част пета
Поклонници на забравения свят
35.
Давам си сметка какво може да стане, ако направя погрешен избор. Трябва да съм силен, не бива да запазвам властта само за себе си.
Защото вече видях какво ще последва, ако го направя.
„За да работиш с мен — бе казал Келсайър, — искам да ми обещаеш само едно — да ми вярваш“.
Вин висеше неподвижно в мъглата, която се носеше около нея като тих поток. Отгоре, отпред, отстрани, отдолу. Мъгла навсякъде.
„Повярвай ми, Вин — говореше той. — Ти ми се довери, когато скочи от стената и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и този път.
Аз ще те хвана.
Ще те хвана…“
Сякаш се намираше в нищото. Над и извън мъглата. Как й завиждаше само. Тя не разсъждаваше. Не се тревожеше.
Не изпитваше болка.
„Келсайър, аз ти вярвах — помисли Вин. — Наистина. Но ти ме остави да падна. Обеща, че никой няма да предаде никого в нашата група. А какво направи? Тъкмо ти ни предаде“.
Поклащаше се, разпалила калай, за да вижда по-добре. Мъглата беше влажна. И студенееше на кожата й. Като сълзи на мъртвец.
„Какво значение има това? — продължаваше да разсъждава тя. — И защо трябва да има някакво значение? Какво ми каза веднъж, Келсайър? Че никога не съм те разбирала. Че все още има много неща да уча за приятелството. Ами ти? Ти дори не се би с него“.
Той стоеше там, в спомените й. Лорд Владетеля го събори с презрителен шамар. Оцелелия издъхна като съвсем обикновен човек.
„Затова ли се поколеба, когато те попитах дали някога ще ме изоставиш?“
Искаше й се просто да… изчезне. Да отлети. Да се разтвори в мъглата. Веднъж вече бе жадувала за свобода — и после бе осъзнала, че я е открила. Оказа се, че е грешала. Това не беше свобода, а мъка, дупка в душата й.
Същото както преди, когато я изостави Рийн. Нима имаше разлика? Рийн поне бе искрен с нея. Винаги й бе казвал, че ще я напусне. А Келсайър я поведе със себе си, твърдеше, че й вярва и че я обича, а всъщност Рийн бе този, дето й бе останал верен.
— Не искам повече — прошепна тя на мъглите. — Не можете ли просто да ме вземете?
Мъглите не отговориха. Продължаваха да се вихрят игриво. Непрестанно се меняха и оставаха същите.
— Господарке? — повика я отдолу неуверен глас. — Господарке, вие ли сте там горе?
Вин въздъхна, разпали калай, изгаси стоманата и се спусна на покрива на скривалището. Сейзед стоеше до стоманената стълба, по която се качваха и слизаха съгледвачите.
— Какво има, Сейз? — попита тя уморено, докато Притегляше трите монети, които бе използвала като крака на триножник, за да се стабилизира. Една бе изкривена и смачкана — беше онази от двубоя с Келсайър преди много месеци.
— Съжалявам, господарке — продължи Сейзед. — Но се безпокоях къде може да сте отишла.
Тя сви рамене.
— Странно тиха е тази нощ — подметна Сейзед.
— Траурна нощ. — Стотици скаа бяха избити след смъртта на Келсайър и още толкова смазани до смърт в настъпилия хаос на площада.
— Чудя се какъв смисъл имаше смъртта му — тихо каза тя. — Спасихме много по-малко, отколкото бяха убити.
— Убити от зли хора, господарке.
— Хам често задава въпроса дали такова нещо като злото наистина съществува.
— Господарят Хамънд обича да задава въпроси — отвърна Сейзед, — но дори той не поставя под въпрос отговорите. Има зли хора… също както и добри.
Вин поклати глава.
— Грешах за Келсайър. Той не беше добър човек — беше просто лъжец. Никога не е възнамерявал да победи лорд Владетеля.
— Може би — отвърна Сейзед. — А може би не му се е удала възможност да изпълни плана си. Или пък може би ние не разбираме какъв е бил планът му.