— На… Площада на Оцелелия? — попита един войник.
Четиримата се спогледаха объркано.
Вин Разбуни лекичко чувствата им.
— Не е необходимо повече да живеете с гузна съвест.
Накрая един от тях пристъпи напред, скъса знаците на униформата си и тръгна с решителна крачка по улицата. Другите трима се поколебаха, но го последваха. Вин остана сама пред неохраняваната врата.
Тръгна по коридора и след малко стигна до караулното. Подмина неколцина стражници, без да им направи нищо, и продължи напред. Зад гърба й стражниците се отърсиха от изненадата, вдигнаха тревога и изскочиха в коридора, но Вин се Оттласна от железните им нагръдници и се стрелна навътре.
Гласовете на войниците отслабнаха — макар да тичаха, те не можеха да я настигнат. Тя стъпи в дъното на коридора и продължи с предишната бавна крачка. Нямаше смисъл да бърза. И без това сигурно я очакваха.
Мина под арката и се озова в куполовидното централно помещение. Стените бяха покрити със сребристи стенописи, в ъглите горяха свещници, подът бе застлан с черен мрамор.
Двама инквизитори излязоха и й препречиха пътя.
Вин продължи спокойно напред, към сградата в сграда, която бе нейната крайна цел.
— Толкова дълго те търсихме — каза единият инквизитор със стържещ глас. — А ти дойде сама. За втори път.
Вин спря пред тях. Те се извисяваха почти две стъпки над нея, спокойни и уверени.
Вин разпали атиум, измъкна ръцете си изпод пелерината, разпръсна две шепи остриета на стрели във въздуха, разпали стомана и Тласна мощно металните пръстени, надянати на кремъчните наконечници. Стрелите се понесоха напред със свистене. Предният Инквизитор се засмя, вдигна ръка и Тласна небрежно остриетата.
Тласъкът му освободи пръстените от дръжките и ги изстреля назад. Но остриетата продължиха — без Тласък отзад, движени единствено от смъртоносната инерция.
Инквизиторът зяпна от изненада и в същия миг поне десет остриета се забиха в тялото му. Други изтракаха в каменната стена отзад. Две улучиха крака на другаря му.
Първият инквизитор се олюля, преви се и падна. Вторият изръмжа и се наведе, за да издърпа остриетата от крака си. Вин се хвърли напред, като разпалваше пютриум. Инквизиторът понечи да й препречи пътя, но тя бръкна под пелерината и извади шепа пютриумна прах.
Инквизиторът се облещи объркано. „Очите“ му не виждаха нищо друго, освен бъркотия от синкави линии — всяка водеща към всяка прашинка метал. При толкова много частици метал линиите буквално го заслепяваха.
Той Тласна прахта, за да я разпръсне, но в същия миг Вин извади стъклен кинжал и го хвърли към него. Сред плетеницата от синкави линии и атиумни сенки той не успя да го забележи и острието се заби в бедрото му. Той падна и запроклина с пресипнал глас.
„Добре, че се получи — въздъхна Вин, докато го прескачаше. — Не знаех как точно действат очите им“.
Хвърли се с цялата си тежест върху вратата, разпали пютриум и метна още шепа прах зад гърба си, за да попречи на инквизитора зад нея да проследи металите в тялото й. Не се спря, за да продължи боя с двамата — спомняше си добре какви затруднения бяха създали на Келсайър. Целта на това проникване не беше да убива, а да събере информация и после да избяга.
Нахлу във вътрешната сграда и едва не се спъна в килима — всъщност май беше кожа. Присви очи и бързо огледа криптата. Къде беше онова, което криеше лорд Владетеля?
„Трябва да е тук — помисли си отчаяно. — Ключът към неговото поражение — тайният начин да спечеля тази битка“. Разчиташе, че ранените инквизитори ще се забавят достатъчно, за да може да претърси криптата, да открие тайната на лорд Владетеля и да се измъкне.
Стаята имаше само един изход — входът, през който бе влязла, — а в средата на помещението гореше огън. Стените бяха украсени с причудливи декорации и кожи със странни шарки. Имаше няколко стари картини с избледнели цветове.
Бързо се огледа за нещо, което би могло да се окаже оръжие срещу лорд Владетеля. За съжаление не видя нищо полезно — в стаята, макар да бе със странна украса, нямаше нищо забележително. Напротив, беше уютна и удобна като кабинет… или скривалище. Имаше какви ли не неща — от рога на непознати животни до меки удобни чехли. Това бе стая на книжен червей, място, където се съхраняват спомени от миналото.
Нещо до огнището се раздвижи и тя подскочи. До огъня имаше въртящо се кресло, в което, както се оказа, седеше сбръчкан старец. Плешив, с кожа на петна, изглеждаше над седемдесетте. Носеше богати черни одежди. Намръщи се ядосано на Вин.