„Това е — помисли си тя. — Провалих се — тук няма нищо. Време е да изчезвам“.
Но тъкмо когато понечи да се обърне, една ръка я сграбчи изотзад. Тя изруга, задърпа се, погледна надолу и видя окървавения крак на инквизитора. Дори с разпален пютриум не би трябвало да може да стъпва на него. Опита се да се отскубне, но инквизиторът я държеше здраво.
— Какво става? — попита старецът недоволно.
— Простете, лорд Владетелю — отвърна инквизиторът почтително.
„Лорд Владетеля! Но… аз го видях. Та той е съвсем млад“.
— Убий я — нареди старецът и махна с ръка.
— Милорд — рече инквизиторът. — Това дете ни… интересува. Може ли да я задържа?
— Защо ви интересува? — попита лорд Владетеля и въздъхна отново.
— Имаме една молба — продължи инквизиторът. — Става въпрос за Ортодоксалния отдел.
— Пак ли? — рече отегчено лорд Владетеля.
— Моля ви, милорд — повтори инквизиторът.
Вин продължаваше да се бори и разпали още пютриум. Инквизиторът притисна ръцете й към тялото й и колкото и да го риташе, дори не трепна. „Колко е силен!“ — помисли тя отчаяно.
Изведнъж си спомни нещо. Единайсетият метал. Прашинки от него бяха в тялото й, непознат запас. Тя вдигна глава и втренчи поглед в стареца. „Дано се получи“. Разпали метала.
Не последва нищо.
Вин продължи да се бори, но надеждата й угасваше. И изведнъж… видя втори човек, застанал до лорд Владетеля. Откъде се беше взел? Не го бе видяла да влиза.
Имаше гъста брада и носеше дебели вълнени дрехи и обшито с кожа наметало. Дрехите не бяха богаташки, но бяха добре ушити. Стоеше мълчаливо и изглеждаше някак… доволен. На устните му трепкаше щастлива усмивка.
Вин завъртя глава. Имаше нещо познато в лицето му. Чертите му наподобяваха тези на човека, който бе убил Келсайър. Но този бе по-възрастен и по-… жив.
Обърна глава настрана. До нея се бе появил още един човек, непознат млад благородник. Ако се съдеше по облеклото му, беше търговец — при това доста богат.
„Какво става тук?“
Единайсетият метал изгоря. И двамата новодошли изчезнаха като призраци.
— Добре — рече старият лорд Владетел и въздъхна. — Ще удовлетворя молбата ти. Среща след няколко часа — Тевидиан вече помоли да обсъдим събитията извън двореца.
— Ах! — възкликна вторият инквизитор. — Хубаво ще е да присъства. Наистина много хубаво.
Вин продължаваше да се дърпа, но инквизиторът я събори на земята, протегна ръка встрани и взе нещо, което тя не можа да види. След миг остра болка прониза главата й и всичко потъна в мрак.
Откри баща си при северния портал — малък, по-рядко използван вход към Цитаделата Венчър, който не можеше да се сравнява с великолепния параден.
— Какво става? — попита Елънд, докато оправяше смачкания си сюртук и приглаждаше разчорлената си коса.
Войници и прислужници сновяха из бяло-кафявия коридор, в движенията им се усещаше стаена уплаха.
Лорд Венчър пренебрегна въпроса му, повика поредния вестоносец и го прати на пристанището.
— Татко, какво става? — повтори Елънд.
— Бунт на скаа, какво — тросна се лорд Венчър.
„Какво?! — помисли Елънд. — Невъзможно. Скаа не са способни на толкова дързък ход, те са само… Но Валет е скаа. Елънд, трябва да престанеш да разсъждаваш като другите. Отвори си очите най-после!“
Гарнизонът бе пратен извън града да гони бунтовници. Само преди седмица скаа бяха принудени да гледат онези ужасни екзекуции, да не говорим за днешните кланета. Очевидно търпението им беше свършило.
„Темадре го предсказва в трудовете си — осъзна Елънд. — Както и много други политически теоретици. Нали твърдят, че Последната империя не може да издържи вечно. Независимо дали я управлява бог, или не, хората някой ден ще се вдигнат… И ето, че накрая се случи. А аз съм жив свидетел!
Само че съм на страната на врага“.
— Защо си извикал капитаните? — попита той.
— Напускаме града — отвърна навъсено лорд Венчър.
— Ще изоставим Цитаделата? — попита Елънд. — Това е равносилно на безчестие.
— Сега не става въпрос за смелост, момче — изсумтя лорд Венчър. — Касае се за оцеляването ни. Скаа атакуват градските порти и избиват останките от гарнизона. Нямам намерение да чакам да ми отрежат главата.
— Но…
Лорд Венчър поклати глава.
— И без това трябва да заминем. Нещо… се е случило в Ямите преди няколко дни. Лорд Владетеля никак няма да е доволен, като разбере. — Обърна се и махна на един от ладийните капитани да се приближи.
„Бунт на скаа — помисли си Елънд, все още смаян. — Какво пише Темадре? Че когато най-сетне избухне истинско въстание, скаа ще изтребят всички благородници. Че животът на аристократите няма да струва пукната пара. Предсказва също, че въстанието ще утихне бързо, но ще остави след себе си купища трупове. Хиляди мъртви. Десетки хиляди“.