— Хайде, момче — подкани го баща му. — Върви да си събираш нещата.
— Няма — заяви Елънд и сам се изненада от думите си.
Лорд Венчър се намръщи.
— Какво?
Елънд вирна брадичка.
— Няма да замина, татко.
— О, напротив, ще заминеш — отвърна лорд Венчър и го изгледа ядно.
Елънд отвърна на погледа му. Странно, но не изпитваше никакъв страх. „Някой трябва да сложи точка на това. Бунтът може да се окаже ползотворен само ако скаа не изтребват своите съюзници. А благородниците са точно такива — техни съюзници срещу лорд Владетеля. Той е и наш враг“.
— Говоря сериозно, татко — рече Елънд. — Ще остана.
— В името на небесата, момче! Защо продължаваш да ми се подиграваш?
— Не става въпрос за балове и забавления, татко. Имам предвид нещо много по-важно.
Лорд Венчър го изгледа.
— Без лекомислено дърдорене? Без палячовщина?
Елънд поклати глава.
Неочаквано лорд Венчър се усмихна.
— Какво пък, остани, момче. Това е добра идея. Някой трябва да наглежда нещата тук, докато аз събирам силите ни. Да… много добра идея.
Елънд се поколеба, забелязал насмешката в очите на баща си.
„Атиумът — баща ми се готви да ме постави на своето място! И… дори лорд Владетеля да не ме убие, той разчита да загина по време на въстанието. И в двата случая ще се отърве от мен.
Май не съм толкова добър в тази игра“.
Лорд Венчър се подсмихна и му обърна гръб.
— Поне ми остави малко войници — помоли Елънд.
— Ще получиш, колкото поискаш — успокои го лорд Венчър. — И без това едва ли ще успеем да прекараме и една ладия през тази суматоха. Успех, момче. Предай поздрав от мен на лорд Владетеля. — Разсмя се и излезе да яхне оседлания си вече жребец.
Елънд изведнъж се превърна в център на вниманието. Изплашени стражници и слуги, осъзнали, че са изоставени, извърнаха отчаяни погледи към него.
„Сега аз… командвам — помисли си той изненадано. — Какво да правя?“
Навън мъглите бяха озарени от разпалените пожари. Стражниците завикаха, че приближава тълпа скаа.
Елънд отиде до отворената врата и погледна навън. Зад него в помещението се възцари изплашена тишина.
Елънд постоя така няколко минути. После се обърна.
— Капитане! Съберете всички войници и прислугата — не искам да изоставите никого — и се отправете към Цитаделата Лекал.
— Към… Цитаделата Лекал, милорд?
— Тя е по-добре защитена — обясни Елънд. — Освен това сега имаме съвсем малко войници. Когато се обединим, ще можем да се отбраняваме по-ефикасно. Ще предложим хората си на Лекалови в замяна на тяхната протекция.
— Но… милорд… Лекал са наши врагове.
Елънд кимна.
— Да. Но все някой трябва да направи първата крачка. Хайде, мърдайте!
Капитанът козирува и хукна да изпълни заповедта.
— А, капитане! — спря го Елънд.
— Да, милорд?
— Изберете петима от най-добрите си хора за моя почетна охрана. Оставям командването на вас. Аз и тези петима ще тръгнем на специална задача.
— Милорд? — Капитанът го погледна объркано. — Каква задача?
Елънд — бе извърнал поглед към мъглите — отвърна:
— Ще идем да се предадем.
Вин се закашля и изстена от остра болка в тила. Отвори размътените си очи и премигна от водата, с която я бяха залели — и веднага разпали пютриум и калай, за да се свести по-бързо.
Груби ръце я вдигнаха във въздуха. Тя изхърка и инквизиторът й натика нещо в устата.
— Преглъщай! — нареди и й изви ръката.
Вин изстена, опита се безуспешно да се противопостави на болката. Накрая се предаде и погълна металното късче.
— А сега го разпали! — нареди отново инквизиторът и й изви ръката още по-силно.
Вин продължи да се съпротивлява, изучаваше непознатия метал в тялото си. Инквизиторът би могъл да й даде безполезен метал — такъв, от който да се разболее и дори да умре.
„Но има много по-лесни начини да убиеш един затворник“. Имаше чувството, че ръката й всеки момент ще се откъсне от тялото. Въздъхна примирено и разпали метала.
И веднага всичките й други запаси от метали изчезнаха.
— Добре — рече инквизиторът и я пусна на земята. Камъните бяха мокри от студената вода, с която я беше залял. Инквизиторът се обърна, излезе от килията и затръшна решетестата врата.
Вин коленичи и почна да разтрива ръката си. Опитваше се да разбере какво е станало. „Металите ми!“ Потърси ги отчаяно в тялото си, но не откри нищо. Не усещаше никакви метални запаси, освен този, който бе погълнала преди малко.
„Какво беше това?“ Дванайсети метал? Изглежда, аломантията не беше ограничена, както си я представяха Келсайър и другите.