Пое няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на стената и се опита да се успокои. Усещаше нещо… да я притиска. Присъствието на лорд Владетеля. Но този път не беше тъй силно, както когато той бе убил Келсайър. Само че сега не можеше да разпали мед и да се скрие от всемогъщата му, почти всесилна ръка. Усети как в нея се надига отчаяние. Един тих гласец й нашепваше да лежи, да се предаде…
„Не! — помисли си тя. — Трябва да се измъкна. Трябва да запазя силата си!“
Надигна се и огледа помещението. Килията беше по-скоро клетка. Три от четирите стени бяха зарешетени, вътре нямаше нищичко — дори сламеник на пода. От другата страна на коридорчето имаше още две килии-клетки.
Бяха я съблекли по бельо. Целта вероятно бе да се уверят, че няма по себе си още метали. „Да можех да намеря само късче метал…“
Инстинктивно се опита да разпали желязо и зачака да се появят синкавите линии — но, разбира се, в тялото й нямаше и прашинка желязо. Тя поклати глава, ядосана на глупостта си, но това бе само поредният знак колко много е свикнала да се уповава на аломантията. Имаше чувството, че е… ослепяла. Не можеше да запали калай, за да се ослуша за гласове. Не можеше да разпали пютриум, за да възстанови силите си и да преодолее болките в ръката и главата. Не можеше да разпали бронз, за да потърси наблизо аломанти.
Нищо. Не разполагаше с нищичко.
„Преди се справяше без аломантия — рече си сърдито. — Можеш и сега“.
Въпреки това тя претърси пода на килията с надеждата да открие карфица или пирон. Не намери нищо и насочи вниманието си към решетките. Нямаше обаче никакъв начин да откърши парченце от тях.
„Тук има толкова много метал — помисли си отчаяно. — А аз не мога да го използвам!“
Отпусна се на земята и потрепери от студ в мокрите си дрехи. Навън все още бе тъмно, през единственото прозорче се процеждаха мъгли. Какво ли бе станало с бунта? Ами с приятелите й? Стори й се, че мъглите отвън са по-ярки от обичайното. Факли в нощта? Нямаше как да разбере без калай.
„Какво си мислех? — продължи да се ядосва тя. — Че ще се справя там, където се провали Келсайър? Той е знаел, че Единайсетият метал е безполезен“.
Беше направил много, не можеше да го отрече — но със сигурност не бе убил лорд Владетеля. Опита се да си припомни случилото се подробно. Имаше нещо странно познато в нещата, които й бе показал Единайсетият метал. Не заради виденията, които изникнаха, а заради това, което усещаше самата тя, докато го разпалваше.
„Злато. Когато разпалих Единайсетия метал, се почувствах, както когато Келсайър ме накара да горя злато“.
Възможно ли бе Единайсетият метал въобще да не е „единайсети“? Златото и атиумът й се струваха странно свързани. Всички останали метали вървяха в чифтове — основен метал и негова сплав, като всеки от двата вършеше противоположни неща. Желязото Тегли, стоманата Тласка. Цинкът Тегли, месингът Тласка. В това имаше логика. Всички, с изключение на атиума и златото.
Ами ако Единайсетият метал беше сплав от атиум и злато? „Това би означавало… че атиумът и златото не са чифт. Че правят две различни неща. Сходни, но различни. Че са като…“
Като другите метали, които се групираха по четири. Това бяха физичните метали: желязо, стомана, калай и пютриум. И психичните: бронз, мед, цинк и пиринч. Освен тях имаше и метали, въздействащи на времето: злато и неговата сплав, атиум и неговата сплав.
„Значи има и други метали. Такива, които все още не са открити — вероятно защото атиумът и златото са твърде ценни, за да се правят техни сплави“.
Но каква полза можеше да извлече от това откритие? Нейният „Единайсети метал“ вероятно бе в противоположен чифт на златото — метал, който според Келсайър бил най-безполезният от всички. Златото бе помогнало на Вин да види себе си — или по-точно своя версия, различна от истинската. Но това бе само видение на нещо, в което би могла да се превърне, ако миналото й е различно.
Единайсетият метал бе направил нещо подобно: вместо да покаже на Вин нейното минало, бе показал сходни образи на други хора. Но не й бе казал нищо. Какво значение, че лорд Владетеля е можел да стане друг човек? Сега той бе тиран, управляващ Последната империя, срещу която тя се бореше.
На вратата се появи тъмна фигура — инквизитор с черно расо и спусната качулка. Лицето му бе скрито в сянка, стоманените му очи блещукаха под смръщените му вежди. Зад него се появи втори и каза:
— Време е.
Първият инквизитор извади връзка ключове и тръгна към клетката на Вин.
Тя се напрегна. Ключалката изщрака. Вин скочи и се втурна напред.