„Винаги ли съм била толкова бавна без пютриум?“ — помисли си ужасено. Инквизиторът я сграбчи за ръката, докато се шмугваше покрай него. Движенията му бяха почти небрежни. Ръката му се движеше със свръхестествена бързина — в сравнение с него Вин сякаш пълзеше.
Инквизиторът я дръпна и я спря. На устните му трепкаше зла усмивка, лицето му бе покрито с белези. Белези, които приличаха на…
„Рани от стрели — помисли тя смаяно. — Но… нима вече са заздравели? Как е възможно?“
Тя продължи да се дърпа, но слабото й, лишено от пютриум тяло не можеше да се сравнява със силата на инквизитора. Съществото я понесе към вратата. Вторият инквизитор отстъпи встрани и я огледа със стоманените си очи.
Вин го заплю, но той дори не трепна. Първият инквизитор я понесе по тесен коридор. Вторият ги последва. Тя извика няколко пъти за помощ, макар да си даваше сметка, че тук, в Кредик Шау, виковете й са безсмислени. Но поне май успя да ядоса инквизитора, защото той й изви ръката и изръмжа:
— Тихо!
Вин млъкна и се заоглежда. Вероятно бяха в подземието на двореца — коридорът бе твърде дълъг, за да е някъде в Цитаделата. По стените имаше украси, но стаите, покрай които минаваха, изглежда, не се използваха. Килимите бяха почти нови, мебелите — без драскотина. Имаше чувството, че е виждала повечето фрески.
По някое време стигнаха стълба и започнаха да се изкачват. „Това е една от кулите“ — помисли тя.
С всяка стъпка усещаше, че се приближава до лорд Владетеля. Самото му присъствие потискаше чувствата й, отнемаше от волята й, правеше я безразлична към всичко, освен към завладялото я отчаяние. Тя увисна на рамото на инквизитора и се отказа да се бори. Съпротивата на натиска на лорд Владетеля отнемаше цялата й сила.
Влязоха в просторна кръгла стая. Въпреки въздействието на лорд Владетеля Вин успя да огледа обстановката. Никога не бе виждала по-величествени покои.
Помещението имаше формата на огромен цилиндър. Стената — само една, затворена в кръг — бе от стъкло. Озарена от огньовете отвън, стаята сияеше в призрачна светлина. Стъклото беше цветно и през него не можеше да се различават подробности. Изглеждаше сякаш изработено от монолитен слой, който пречупваше светлините и ги превръщаше в издължени линии. Като…
„Като мъгла — помисли тя учудено. — Цветни потоци от мъгла, заобикалящи помещението в кръг“.
Лорд Владетеля седеше на трон върху пиедестал в средата на стаята. Не беше старецът, а неговата по-млада версия — красивият мъж, който бе убил Келсайър.
„Негов заместник? Не, аз го усещам — точно както онзи, предния път. Това е същият човек. Но как променя вида си? Как изглежда по-млад, когато пожелае?“
Няколко принудители с татуирани чела стояха до стената. И седмина инквизитори — редица от сенки с железни очи. Ставаха общо девет, с двамата, които я бяха донесли. Инквизиторът с белезите от стрели я подаде на друг, който я улови със същата желязна хватка.
— Да започваме — каза лорд Владетеля.
Един принудител пристъпи напред и се поклони. Вин с ужас осъзна, че го познава. „Архипрелан Тевидиан. Моят… баща“.
— Милорд — почна Тевидиан, — простете, но не разбирам. Вече обсъдихме този въпрос!
— Инквизиторите смятат, че имат какво да добавят — отвърна лорд Владетеля отегчено.
Тевидиан погледна намръщено Вин. „Той не знае коя съм — помисли тя. — Никога не е знаел, че е станал баща“.
— Милорд — продължи архипреланът, след като й обърна гръб. — Погледнете през прозореца! Нямаме ли по-важни неща за обсъждане? Целият град е обхванат от бунт! Факлите на скаа озаряват нощта, те са посмели да излязат в мъглите. Негодниците богохулстват, нападат Цитаделите и избиват благородници!
— Да ги избиват — каза лорд Владетеля със същия тон. Изглеждаше почти… изтощен. Седеше с изправен гръб, но в позата и в гласа му се долавяше умора.
— Но, милорд! — възрази Тевидиан. — Големите къщи ще паднат!
Лорд Владетеля махна нехайно с ръка.
— Не е зле от време на време да се пречистват. Това поражда нестабилност и пречи на аристокрацията да стане прекалено самоуверена. Обикновено ги оставям да се избиват в глупавите си войни, но сега и бунтът ще свърши работа.
— Но… ако скаа дойдат в двореца?
— Тогава аз ще се разправям с тях — отвърна тихо лорд Владетеля. — Не желая повече да обсъждаме това.
— Да, милорд. — Тевидиан сведе глава и отстъпи назад.
— А сега — заговори лорд Владетеля и се обърна към инквизиторите. — Какво искахте да ми кажете?
Инквизиторът с белезите пристъпи напред.
— Милорд, искаме да ви помолим да отнемете ръководството на Министерството от тези… хора и да го предоставите на инквизиторите.