— Това вече го обсъдихме — заяви лорд Владетеля. — Ти и твоите братя имате по-важни задачи. Твърде ценни сте, за да се занимавате с чиновническа дейност.
— Но като позволявате на обикновени хора да управляват Министерството, вие неволно разрешавате в сърцето на вашия свят дворец да проникнат покварата и порокът!
— Безпочвени обвинения! — обади се ядно Тевидиан. — Често повтаряш тези думи, Кар, но никога не си предоставял доказателства.
Кар бавно се извърна и светлините иззад стената озариха злобната му усмивка. Усмивка, почти толкова обезпокоителна, колкото и въздействието на лорд Владетеля.
Доказателства? — попита Кар. — Добре, кажете ми, архипрелан. Познавате ли това момиче?
— Ба, разбира се, че не! — отвърна Тевидиан и махна с ръка. — Какво общо може да има една скаа с Министерството?
— Всичко — рече Кар и погледна Вин. — О, да… съвсем всичко. Дете, кажи на лорд Владетеля кой е баща ти.
Вин се опита да се измъкне, но ръцете на инквизитора бяха твърде силни, а близостта на лорд Владетеля — смазваща.
— Не зная — процеди тя през стиснати зъби.
Лорд Владетеля се понадигна, обърна се към нея и се наведе напред.
— Не можеш да лъжеш лорд Владетеля, дете — продължи Кар с дрезгавия си глас. — Той живее от векове и познава аломантията по-добре от всеки друг. Той вижда всичко със същата лекота, с която тупти сърцето ти, и чете чувствата в очите ти. Той усеща мига, в който го лъжеш. Той знае… о, да. Той знае.
— Никога не съм познавала баща си — продължи да се инати Вин. Щом инквизиторът искаше нещо от нея, струваше й се най-правилно да не му го дава. — Израсла съм на улицата.
— Мъглородна, израсла на улицата? — попита Кар. — Брей, това е интересно. Нали, Тевидиан?
Архипреланът мълчеше, смръщил вежди. Лорд Владетеля бавно се изправи и слезе по стълбите към Вин.
— Да, милорд — рече Кар. — Вие и по-рано сте усещали аломантията й. Знаете, че тя е завършена Мъглородна — при това с невероятна сила. А същевременно твърди, че е израсла на улицата. Коя благородна Къща би изоставила такова дете? С подобна сила в жилите й трябва да тече доста чиста кръв. Или поне е текла в жилите на един от родителите й.
— За какво намекваш? — попита Тевидиан и изведнъж пребледня.
Лорд Владетеля все едно не ги чуваше. Мина по трепкащите по пода разноцветни отражения и спря пред Вин.
„Толкова е близо“ — помисли тя. Усмиряващото му въздействие бе тъй силно, че не изпитваше дори страх — само някаква дълбока, всепоглъщаща печал.
Лорд Владетеля посегна с деликатните си ръце, улови я за бузите и вдигна лицето й, за да надзърне в очите й.
— Кой е баща ти, момиче? — попита тихо.
— Аз… — Отчаяние изпълни душата й. Мъка, болка и желание да умре.
Лорд Владетеля доближи лицето си до нейното. И в този момент тя разбра истината. Виждаше очите му, усещаше неговата сила. Неговата… божествена сила.
Той не се тревожеше от бунта на скаа. И защо да се тревожи? Стига да пожелаеше, щеше да изтреби всички хора в този град. Вин знаеше, че това е истина. Щеше да му отнеме известно време, но пък той можеше да убива вечно, неуморно. Нямаше защо да се страхува от бунтовниците.
Нямаше никакъв смисъл да се бои. Келсайър бе допуснал ужасна, ужасна грешка.
— Баща ти, дете — подкани я лорд Владетеля и тя отново почувства натиска му върху душата си.
И проговори, изцяло подвластна на силата му.
— Моят… брат ми каза, че баща ми е този човек ето там. Архипреланът. — По бузите й се търкулнаха сълзи, но когато лорд Владетеля й обърна гръб, тя не можа да разбере защо плаче.
— Лъжа, милорд! — извика Тевидиан и отстъпи. — Какво знае тя? Не виждате ли, че е само едно глупаво дете!
— Тевидиан, кажи ми честно — поде лорд Владетеля, докато приближаваше с бавна крачка принудителя. — Някога лягал ли си с жена скаа?
Принудителят се поколеба.
— Аз спазвам закона! Всеки път, когато го направя, ги убивам.
— Ти… лъжеш — заяви лорд Владетеля, сякаш бе изненадан. — Не си сигурен.
Тевидиан се разтрепери.
— Аз… мисля, че се справих с всичките, милорд. Но… имаше една, която може да ми се е изплъзнала. Отначало не знаех, че е скаа. Войникът, когото пратих да я убие, допусна небрежност и я пусна. Но след това я намерих.
— Кажи ми — рече лорд Владетеля. — Тази жена роди ли дете?
Възцари се тишина.
— Да, милорд — отвърна архипреланът накрая.
Лорд Владетеля затвори очи, въздъхна и се върна на трона.
— Ваш е — рече на инквизиторите.
Шестима от инквизиторите с радостни викове извадиха изпод расата си обсидианови кинжали и се нахвърлиха върху архипрелана. Забиваха кинжалите отново и отново. Той крещеше. Останалите принудители гледаха ужасено.