Кар също гледаше доволно. До него, също така доволни, стояха помощникът му от тъмницата и деветият Инквизитор.
— Тезата ти е доказана, Кар — заяви с уморен глас лорд Владетеля от трона. — Изглежда, съм се предоверил на… склонността на обикновените служители да спазват моите закони. Никога не бях допускал грешка. Но май е време за промяна. Събери всички архипрелани и ги доведи тук — ако трябва, вдигни ги от леглата. Нека присъстват, когато предам управлението на Министерството на Инквизиторския отдел.
Усмивката на Кар стана по-широка.
— Нечистокръвното дете да бъде унищожено — добави лорд Владетеля.
— Разбира се, милорд. Макар че… преди това бих искал да й задам няколко въпроса. Тя е участвала в една шайка на Мъгливи скаа. Би могла да ни помогне да открием останалите…
— Чудесно — рече лорд Владетеля. — В края на краищата това е ваше задължение.
37.
Има ли нещо по-красиво от слънцето? Често го гледам да изгрява, тъй като заради неспокойния си сън се будя рано сутрин.
Всеки път, когато съзирам успокояващия му жълт блясък над хоризонта, се изпълвам с още мъничко решителност и надежда. В известен смисъл слънцето е едно от нещата, които ми помагат да продължа.
„Келсайър, проклет безумецо — мислеше си Доксон, докато нанасяше бележки върху картата на масата, — защо трябваше да се измъкнеш и да ме оставиш да оправям твоята бъркотия?“ Но знаеше, че ядът му не е истински — беше само начин да не мисли за смъртта на Кел. Помагаше.
Ролята на Келсайър в операцията — погледът в бъдещето, харизматичното му командване — бе приключила. Сега бе ред на Доксон. Той бе поел първоначалната стратегия на Келсайър и я бе променил. Стараеше се да поддържа хаоса на контролируемо ниво, да снабдява с най-доброто снаряжение онези, които ще се възползват най-умело от него. Изпращаше отряди да завземат определени точки — складове за храни и вода, — преди бунтовниците да ги разбият.
Накратко, правеше това, което бе правил винаги: превръщаше мечтите на Келсайър в реалност.
От съседната стая се чу шум и на прага застана вестоносец.
— Какви са новините? — попита Доксон.
Вестоносецът, млад мъж с имперска униформа, каза тихо:
— Съжалявам, господине. Никой от стражниците не я е виждал да излиза и… един твърди, че била откарана в подземието на двореца.
— Можете ли да я измъкнете?
Войникът — казваше се Горадел — пребледня. До съвсем скоро той бе от охраната на лорд Владетеля. Истината бе, че Доксон не беше съвсем сигурен доколко може да му има доверие. Но от друга страна, като член на дворцовата стража Горадел имаше възможност да прониква на места, до които не допускаха никой скаа. Бившите му другари не знаеха, че е преминал на другата страна.
„Ако наистина е преминал“ — помисли Доксон. Но събитията се развиваха твърде бързо, за да си позволява подобни съмнения. Налагаше се да се довери на инстинкта си.
— Е? — повтори Доксон.
Горадел поклати главна.
— Тя е пленница на инквизиторите, господине. Нямам власт над тях.
Доксон въздъхна. „Проклето глупаво момиче! Трябваше да помисли, преди да тръгне. Келсайър щеше здравата да я скастри за това“.
Махна на войника да си върви, после погледна към влезлия Хамънд, който носеше тежък меч със строшена дръжка.
— Свърши се — заяви Хам. — Цитаделата Елариел падна току-що. Лекал още се държат обаче.
Доксон кимна и каза:
— Скоро хората ти ще ни потрябват в двореца.
„Колкото по-бързо проникнем там, толкова по-голям е шансът да открием Вин жива“. Но този път инстинктът му говореше, че са закъснели. Щяха да са нужни часове, за да съберат и реорганизират главните сили, а той искаше всички армии да нападнат двореца едновременно. Истината бе, че в момента не можеше да рискува да отдели хора за спасителна операция. Келсайър вероятно щеше да тръгне да я измъква, но Доксон не можеше да действа така необмислено.
Както повтаряше винаги — някой в групата трябва да разсъждава реално. Дворецът бе място, което изискваше солидна подготовка за нападение — провалът на Вин го доказваше още повече. За момента не й оставаше друго, освен да се грижи сама за себе си.
— Ще подготвя хората — каза Хам и хвърли меча на земята. — Ще ми трябва ново оръжие.
Доксон въздъхна.
— Вие, Главорези. Все чупите разви неща. Иди си намери сам.
Хам тръгна към вратата.
— Ако видиш Сейзед — извика Доксон след него, — кажи му…
И млъкна, защото неколцина скаа вкараха през вратата пленник с чувал на главата.
— Кой е този? — попита Доксон.
Един от бунтовниците сръга пленника и каза:
— Мисля, че е важна клечка, милорд. Дойде невъоръжен и помоли да го доведем при вас. Обеща ви злато.