Доксон повдигна вежди. Мъжът смъкна чувала и отдолу се показа лицето на Елънд Венчър. Доксон премигна изненадано.
— Вие?
Елънд се огледа. Очевидно беше изплашен, но се владееше.
— Срещали ли сме се?
— Не точно — отвърна Доксон. „Проклятие, сега нямам време да се разправям с пленници“. Но от друга страна, синът на Венчърови… Когато боевете затихнеха, това можеше да му послужи да попритисне противника.
— Дойдох да предложа примирие — заяви Елънд Венчър.
— Какво?! — почти викна Доксон.
— Къща Венчър няма да ви оказва съпротива — продължи Елънд. — И вероятно ще мога да уговоря другите благородници да постъпят по същия начин. Те са изплашени — няма смисъл да ги избивате.
— Не мога да оставя вражески сили в града — изсумтя Доксон.
— Ако унищожите благородничеството, сами няма да се задържите дълго — обясни Елънд. — Ние контролираме икономиката — без нас империята ще рухне.
— Което всъщност е крайната ни цел — отвърна Доксон. — Вижте, сега нямам време…
— Трябва да ме изслушате — настоя отчаяно Елънд Венчър. — Премине ли въстанието ви в хаос и кръвопролития, ще изгубите. Изучавал съм подобни събития, зная за какво говоря! Когато първоначалната инерция изчезне, хората ви ще потърсят други неща, които да рушат. Ще се обърнат едни срещу други. Трябва да запазите контрола над армиите си.
Доксон се поколеба. Елънд Венчър бе само един разглезен младеж, но пък изглеждаше толкова… разпален.
— Аз ще ви помогна — заяви Елънд. — Оставете благородниците на мира и насочете усилията си срещу Министерството и лорд Владетеля — те са истинските ви врагове.
— Вижте — рече Доксон, — ще изтегля армията си от Цитадела Венчър. Вероятно няма нужда да се бием с тях сега, когато…
— Вече пратих войниците си в Цитадела Лекал — прекъсна го Елънд. — Спрете атаките срещу всички благородници. Те няма да ви ударят — ще си останат затворени в дворците и крепостите.
„Всъщност е прав“.
— Добре, ще помисля… — Доксон млъкна, забелязал, че Елънд не му обръща внимание. „Трудно е да се разговаря с този тип“.
Елънд бе втренчил поглед в Хамънд, който тъкмо се бе върнал с нов меч. Намръщи се.
— Познавам те! Ти беше с онези, които спасяваха хората на лорд Реноа! — Отново се обърна към Доксон, завладян от неочакван ентусиазъм. — Познавате ли Валет? Тя ще ви каже, че трябва да ме послушате.
Доксон и Хам се спогледаха.
— Какво? — попита Елънд.
— Вин… — почна Доксон. — Валет, тоест… отиде в двореца преди няколко часа. Съжалявам, момко. Вероятно вече е в тъмницата на лорд Владетеля — ако изобщо е жива.
Кар отнесе Вин в килията й. Хвърли я грубо на каменния под и главата й се блъсна в стената.
Инквизиторът се ухили и затръшна вратата.
— Много ти благодаря — подхвърли през решетките. — Току-що ни помогна да постигнем нещо, което чакахме от много време.
Вин го изгледа с нескрита омраза. Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля бе започнало да отслабва.
— Жалко, че Бендал го няма — продължи Кар. — Той преследваше брат ти години наред, кълнеше се, че Тевадиан има потомство от скаа. Бедният Бендал… Ех, ако лорд Владетеля ни беше преотстъпил и Оцелелия, разплатата ни щеше да е пълна.
Погледна я със стоманените си очи и поклати глава.
— Както и да е. Ето, че най-накрая е отмъстен. Ние останалите повярвахме на брат ти, но Бендал… не беше убеден — и накрая те откри.
— Брат ми? — Вин се надигна. — Той ме е предал?
— Да те е предал? До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години. Крещеше от болка в ръцете на палачите. Никой не може да издържи на мъченията на инквизиторите. Скоро сама ще се убедиш в това. — Той се усмихна. — Но първо нека ти покажа нещо.
Двама стражници довлякоха пред килията гол овързан пленник, целия покрит с рани, и го хвърлиха на колене на каменния под.
— Сейзед? — извика Вин и изтича при решетките.
Терисецът остана неподвижен, докато стражниците завързваха ръцете и краката му за забита в пода халка. Бяха го били почти до безсъзнание, освен това го бяха съблекли съвсем гол. Вин извърна очи, но миг преди това зърна белега между краката му — мястото, където трябваше да е неговата мъжественост.
„Всички териски стюарди са евнуси“ — й бе казал той. Тази рана не беше нова — за разлика от другите по окървавеното му тяло.
— Хванахме го да се промъква в двореца след теб — обясни Кар. — Наистина предан слуга.
— Какво сте му направили? — попита тя тихо.
— О, много малко… засега — рече Кар. — Сигурно се чудиш защо ти разказах за брат ти. Може би ще решиш, че съм глупак, задето ще ти кажа, че брат ти претърпя Преобразяване, преди да издаде тайната си. Но виждаш ли, макар да не съм глупак, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да удължим мъченията му… да го оставим да страда още. Това наистина беше грешка.