Усмихна се злобно и кимна към Сейзед.
— Но този път няма да сгрешим, дете. Не, сега ще опитаме различна тактика. Ще сме много внимателни, ще внимаваме болката да продължава. Ще спрем само когато ни кажеш всичко, което искаме да знаем.
Вин потрепери от ужас.
— Не… моля ви…
— О, да — отвърна Кар. — Защо не помислиш малко върху това какво ще направим с него? А сега трябва да тръгвам. Лорд Владетеля ще ми предаде лично управлението на Министерството. Но после започваме веднага.
Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.
— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.
— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.
Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.
— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?
— Напълно — отвърна той с ясен глас.
— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!
Той извърна окървавената си глава към нея.
— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.
— Но… не помисли ли, че ще те заловят?
— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?
Вин вдигна глава.
— Да те… доведат при мен?
— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.
Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.
— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.
— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.
„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“
Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?
Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.
Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.
„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.
— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?
Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.
— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.
Тя изтича навън и го прегърна.
— Благодаря ти.
— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.
— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.
След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.
Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.
— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.
И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.
— Благодаря, господарке — каза той.
Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.