„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.
И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.
Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.
— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!
„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“
„Не мога да го изоставя. Няма…“
Грабна два ножа от масата за мъчения и скочи срещу войниците.
Беше лишена от аломантия, но се уповаваше на месеците упорити тренировки. Още докато летеше, заби единия нож в гърлото на първия войник, падна, удари се в земята по-силно, отколкото очакваше, но успя да се измъкне от ръцете на втория, който изруга и замахна със сабята си.
Острието издрънча в камъните зад гърба й. Вин се извъртя и посече трети войник през бедрото.
„Твърде са много“ — помисли си. Бяха поне двайсетина. Тя се опита да скочи върху следващия противник, но той стовари тоягата си върху ребрата й.
Нямаше пютриум, който да я подсили, и тя рухва безпомощно на каменните плочи.
С крайчеца на окото си забеляза как Сейзед също се свлича на земята. Изглежда, щеше да направи нов опит да съхрани част от силата ся. Но нямаше да му стигне времето. Войниците всеки момент щяха да го обкръжат.
„Е, поне се опитах — помисли Вин. — Поне не го изоставих. Мисля… че точно това имаше предвид Келсайър“.
— Валет! — чу се познат глас.
Беше Елънд. Тъкмо влизаше с шестима войници.
— Елънд?! — Тя го погледна смаяна.
— Добре ли си? — попита той загрижено, после се обърна към стражниците от Министерството.
— Вземам това момиче с мен!
Говореше смело, но очевидно не беше войник. Нямаше броня, а единственото му оръжие бе фехтоваческо бастунче. Петима от хората му бяха с червени униформи — тоест хора от неговата Цитадела. Но този, който ги предвождаше, беше облечен като дворцов стражник. Вин си даде сметка, че й е смътно познат. Беше си свалил жилетката и опознавателните знаци. „Това е онзи човек — рече си тя. — Същият, когото убедих да премине на наша страна…“
Водачът на тукашната стража, изглежда, взе решение, защото махна отсечено на войниците си да задържат Елънд и хората му.
— Валет, бягай! — викна Елънд и вдигна бастунчето.
— Елате, господарке — рече Сейзед, който някак бе стигнал до нея и й подаваше ръка да се изправи.
— Не можем да ги изоставим!
— Налага се.
— Но ти дойде да ме спасиш. Трябва да направим същото за Елънд!
Сейзед поклати глава.
— Това е различно. Аз знаех, че имам шанс да ви спася. Но вие не можете да помогнете тук — състраданието е хубаво нещо, но човек трябва да се научи и на мъдрост.
Войниците на Елънд заеха позиции срещу стражниците на Министерството. Елънд стоеше отпред, готов да се бие.
„Трябва да има друг начин! — помисли тя отчаяно. — Трябва да…“
И тогава го зърна, в един от сандъците край стената. Парче плат, увиснало през ръба. Скочи натам тъкмо когато стражниците атакуваха. Елънд извика зад гърба й, чу се звън на оръжие.
Вин отвори сандъка и разрови дрехите — бяха нейните панталони и риза. Под тях, на дъното, лежеше смачкана мъглопелерината. Тя затвори очи и бръкна в страничния джоб.
Пръстите й напипаха познатата стъкленица, тапата си беше на мястото.
Тя я извади и се извърна към битката. Стражниците от Министерството бяха отстъпили с няколко крачки. Двама от тях лежаха ранени на пода — но и трима от хората на Елънд бяха повалени.
Елънд бе облян в пот, с кървава резка през ръката. Бастунчето му бе строшено. Той дръпна сабята от ръцете на един повален стражник и я размаха неумело.
— Грешах за него, господарке — рече тихо Сейзед. — Моля за… извинение.
Вин се усмихна, измъкна тапата и изгълта наведнъж цялата стъкленица.
В нея бликнаха потоци сила. Разгоряха се пламъци, кипяха метали, отслабеното й тяло се пробуди. Болките станаха поносими, световъртежът изчезна, стаята стана по-ярка, тя усещаше всяка грапавина под босите си крака.
Войниците атакуваха отново и Елънд размаха сабята с твърда, но неопитна ръка. И се облещи, когато Вин прелетя над него.
Тя скочи сред стражниците и нанесе рязък Стоманен тласък. Най-близките литнаха към стените и се блъснаха в тях. Един замахна с тоягата си към нея, но тя нехайно отби удара, заби юмрук в лицето му и главата му отхвърча назад с пукот.
Вин улови тоягата, преди да падне, завъртя я и я стовари върху главата на войника, който бе нападнал Елънд. Тоягата се счупи и тя я хвърли на земята до вече мъртвия стражник. Тласна други двама към стените. Останалите побягнаха.