Вин поклати глава.
— Това е достатъчно, Сейзед.
— Не ви харесва, така ли? — попита той и леко се намръщи. — Е, добре. Ще трябва да помисля още. Благодаря ви, господарке — за търпението към мен.
— Да помислиш още? — попита Вин. — Сейз, това е петата религия, към която се опитваш да ме приобщиш. Колко още има?
— Петстотин шейсет и две — отвърна Сейзед. — Или поне това е броят, който ми е известен. Съществуват и други религии, възникнали и забравени, без да оставят следа.
— И ти помниш всички тези религии? — попита учудено Вин.
— Доколкото ми е по силите — обясни Сейзед. — Молитви, вяра, митология. Много от тях са сходни — разклонения или секти на други.
— Но как можеш да ги запомниш всичките?!
— Имам свои… методи.
— Но какъв е смисълът?
Сейзед се намръщи.
— Отговорът, струва ми се, е очевиден. Хората са ценни, господарке Вин, следователно са ценни и техните вярвания. След Възнесението преди хиляда години толкова много религии са изчезнали. Стоманеното министерство забранява да се почитат всички божества, освен лорд Владетеля и инквизиторите са успели да унищожат няколкостотин религии. Ако никой не ги помни, те просто ще изчезнат.
— Искаш да кажеш, че се опитваш да ме накараш да повярвам в една религия, която е изчезнала преди хиляда години?
Сейзед кимна.
„Всички, които са обвързани с Келсайър, ли са се побъркали?“
— Последната империя няма да просъществува вечно — продължи тихо Сейзед. — Не зная дали господарят Келсайър ще е този, който ще предизвика края й, но край ще има. И когато това се случи, когато Стоманеното министерство изгуби силата си, хората ще поискат да се върнат към поверията на своите предци. В този ден те ще потърсят Пазителите и ние ще възвърнем на хората техните забравени истини.
— Пазителите? — попита Вин, докато Косахн подравняваше бретона й. — Значи има и други като теб?
— Не много — отвърна Сейзед. — Но има. Достатъчно, за да предадат истината на следващото поколение.
Вин се замисли. Косахн се въртеше около нея. Изобщо не бързаше — когато я подстригваше Рийн, обикновено приключваше с няколко бързи рязвания.
— Докато чакате, господарке Вин, желаете ли да продължим с уроците? — попита Сейзед.
Вин погледна терисеца и той й отвърна с усмивка. Знаеше, че сега е негова пленница, не можеше да се скрие, нито да седне при прозореца и да се загледа в мъглите. Оставаше й само да седи и да слуша.
— Добре.
— Можете ли да назовете десетте Големи къщи на Лутадел, като ги подредите по сила?
— Венчър, Хейстингс, Елариел, Текиел, Лекал, Ерикелер, Ерикел, Хоут, Убрейн и Бувидас.
— Чудесно. А вие сте?
— Аз съм лейди Валет Реноа, далечна племенница на лорд Тевен Реноа, който притежава това имение. Моите родители — лорд Харден и лейди Фелет Реноа — живеят в Чакат, град в Западните провинции. Голям износ, предимно на вълна. Семейството ми се занимава с търговия на бои, особено тъмночервено, от охлювите, които се срещат често там, както и пъстро жълто, което пък се изработва от кората на дърветата. Като част от търговското съглашение със своя далечен братовчед моите родители ме пращат в Лутадел, за да прекарам известно време в двора.
Сейзед кимна.
— И как гледате на тази възможност?
— Смаяна съм и малко объркана — отвърна Вин. — Хората ми обръщат внимание само за да спечелят благоволението на лорд Реноа. Но тъй като не познавам порядките в двора, се чувствам поласкана от вниманието им. Бих искала да си осигуря благоразположението на аристокрацията, но без да си навличам неприятности.
— Способността ви да запомняте, е удивителна, господарке — заяви Сейзед. — Вашият скромен слуга дори се пита докъде бихте стигнали в напредъка си, ако полагахте повече старание да се учите, отколкото да избягвате уроците.
Вин го погледна.
— Дали териските „скромни слуги“ си позволяват да разговарят по такъв начин със своите господари?
— Само тези, които са успели в попрището.
Вин отново го стрелна с поглед, после въздъхна.
— Съжалявам, Сейз. Не искам да избягвам уроците ти. Само че… мъглите понякога ме разсейват.