— Да — прошепна Бриз. — Добре. Червено, Ръд. Прати момичето в червено.
В столовата се появи друго момиче.
— Страст и гняв — шепнеше Бриз. — Но съвсем малко. Само колкото да ги сръчкаме.
Завладяна от любопитство, Вин изгаси медта и разпалвайки бронз се помъчи да долови аломантичните импулси на Бриз. Но от него не излизаше нищо. „Разбира се — помисли тя. — Забравях за чирака на Клъбс — той ми пречи да усещам аломантичните импулси“. Отново разпали медта.
Келсайър продължаваше да говори:
— Приятеля мой, вие не сте сами в нещастието си. Като вас има милиони. И те се нуждаят от вас. Не съм дошъл да моля — и без това през целия си живот молим за какво ли не. Искам само да помислите. Къде бихте желали да насочите силите си? В ковачницата, за оръжия на лорд Владетеля? Или за вещо по-ценно?
„Той не спомена нашите войници — помисли Вин. — Или какво ще правят онези, които го последват. Не желае да издава подробности. Вероятно това е най-разумно за момента“.
— Вие знаете защо съм тук — говореше Келсайър. — Познавате приятеля ми Йеден и хората, които представлява. Всеки скаа в града е чувал за бунтовниците. Вероятно някои от вас са обмисляли дали да не ги потърсят. Но повечето ще се върнат по домовете си и утре отново ще превиват гръб на работните си места. Правите го, защото този ужасен живот ви е добре познат. Но сред вас има такива, които ще ме последват. И това са хората, чиито имена ще бъдат запомнени през идните години. Запомнени, защото са извършили нещо велико.
Работниците започнаха да се споглеждат, макар че имаше и такива, които не вдигаха очи от празните си купи. Накрая се обади един, седнал близо до вратата:
— Ти си глупак. Лорд Владетеля ще те убие. Не можеш да се бунтуваш срещу бога в собствения му град.
Възцари се напрегната тишина. Бриз си зашепна вещо под носа.
Келсайър не бързаше да отговори. Накрая се пресегна и запретна ръкавите на куртката си. Отдолу се показаха грозните белези.
— Лорд Владетеля не е наш бог — заяви той спокойно. — И не може да ме убие. Опита се, но не успя. Защото аз съм онзи, когото той никога не ще убие.
След тези думи се обърна и излезе кротко, също както беше влязъл.
— Хъм — изсумтя Бриз, — какво пък, малко мелодрама не е излишна. Ръд, прибери червената и изкарай кафявата.
В столовата се появи момиче с кафява рокля.
— Изумление — продължи да бърбори Бриз. — Ах, да, и гордост. Успокойте гнева, засега…
Присъстващите се усмириха и в помещението се възцари странно мълчание. Накрая Йеден се изправи, каза няколко окуражителни думи и после обясни какво ще трябва да правят онези, които желаят да се присъединят към тях. Докато приказваше, повечето от присъстващите отново започнаха да се хранят.
— Зелената, Ръд — нареди Бриз. — Хъм, да. Сега ще ви накараме да се позамислите и ще посъбудим чувството ви за лоялност. Не искаме да изтичате при принудителите, нали? Кел прикрива доста добре следите си, но колкото по-малко знаят властите, толкова по-добре. Тъй, сега какво да направим за Йеден? Струва ми се прекалено нервен. Да го Усмирим, да отнемем страховете. Ще оставим само тази негова страст — да се надяваме, че ще прикрие неумелата нотка в гласа му.
Вин продължаваше да наблюдава. Сега, след като Келсайър си бе тръгнал, откри, че й е по-лесно да се съсредоточи върху реакциите на присъстващите и работата на Бриз. Докато Йеден говореше, работниците отвън, изглежда, реагираха съвсем точно на тихите инструкции на Бриз. Йеден също показваше белези на манипулиране — сега изглеждаше по-уверен, гласът му стана по-твърд.
Завладяна от любопитство, Вин отново угаси медта и се съсредоточи, за да долови докосването на Бриз върху чувствата й — със сигурност и тя трябваше да възприема аломантичното излъчване. Той без съмнение нямаше време да се концентрира върху отделни индивиди. Но беше много трудно да усети нещо. Въпреки това постепенно забеляза, че се чувства точно така, както нашепваше във всеки един момент Бриз.
Неусетно се изпълни с уважение към него. Келсайър бе използвал няколко пъти аломантия върху чувствата й и всеки път тя го бе усещала почти като лек удар в лицето. Келсайър имаше сила, но не и финес.
Докосването на Бриз беше невероятно деликатно. Той усмиряваше някои емоции, приглушаваше ги, без хората дори да забележат. Вин долови и някои от импулсите на хората му, но те не бяха тъй умели като тези на Бриз. Междувременно Йеден обясняваше, че тези, които се присъединят към него, ще трябва за известно време да се разделят със семействата си — за около година, — но че през това време те ще бъдат изхранвани от съпротивата.