Вин усещаше, че уважението й към Бриз продължава да расте. Вече не се сърдеше на Келсайър, задето я бе пратил тук. Бриз умееше само едно нещо, но очевидно имаше огромен опит в него. Като Мъглороден, Келсайър е трябвало да изучава всички аломантични умения; имаше логика, че не се е съсредоточил само върху едно от тях.
„Ще го помоля да ме прати и при другите — помисли тя. — Сигурно и те са майстори в своя занаят“.
Когато отново надзърна през отвора, Йеден вече приключваше.
— Всички чухте Келсайър, Оцелелия от Хатсин — рече той. — Слуховете за него са верни — той се е отказал доброволно от живота на крадец и сега се е присъединил към скаа бунтовниците! Хора, ние подготвяме нещо велико. Нещо, което наистина би могло да сложи край на борбата ни с Последната империя. Присъединете се към нас. Присъединете се към своите братя. Елате при Оцелелия!
В столовата се възцари тишина.
— Яркочервено — нареди Бриз. — Искам тези хора да си тръгнат с огън в сърцата.
— Чувствата ще избледнеят, нали? — попита Вин, докато момичето с алена рокля обикаляше сред присъстващите.
— Да — отвърна Бриз, облегна се назад и дръпна преградата. — Но спомените ще останат. Хората помнят по-добре, когато свързват спомените с определени чувства.
След минутка Хам се появи на задната врата.
— Доста добре мина. Хората си тръгват възбудени и доста от тях останаха. Скоро ще организираме нова група доброволци, която да пратим в пещерите.
Бриз поклати глава.
— Не е достатъчно. Докс губи няколко дена за организиране на всяка от тези срещи, а от тях набираме не повече от двайсетина души. С такова темпо никога няма да съберем хиляда войници.
— Мислиш ли, че се нуждаем от повече срещи? — попита Хам. — Това няма да е никак лесно — трябва да сме по-внимателни, не бива да вярваме на всички присъстващи.
Бриз се замисли. По някое време вдигна чашата и допи виното.
— Не зная. Но ще трябва да измислим нещо. А сега да се прибираме в работилницата. Тази вечер Келсайър вероятно ще поиска да обсъдим нещата.
Келсайър погледна на запад. Следобедното слънце беше отровно червено, сияеше гневно в задименото небе. Точно под него се очертаваше силуетът на тъмен връх. Тириян, най-близкият от Саждивите кратери.
Стоеше на плоския покрив на работилницата на Клъбс, заслушан в стъпките на прибиращите се по домовете си работници. Плосък покрив означаваше, че от време на време пепелта трябва да се изгребва, причина, поради която повечето покриви наоколо бяха островърхи. Но според Келсайър гледката си заслужаваше усилието.
На улицата долу работниците тътрузеха уморено крака. Келсайър им обърна гръб и погледна към северния хоризонт… към Хатсинските ями.
„Къде ли отива? — запита се. — Атиумът стига до града и после изчезва. Не е в Министерството — следим ги — и нито един скаа не е докосвал метала. Остава да предполагаме, че е в съкровищницата. Или поне да се надяваме, че е там“.
Докато гори атиум, един Мъглороден ставаше почти непобедим и тъкмо по тази причина металът бе толкова ценен. Но планът на Келсайър целеше много повече от богатство. Той знаеше какви количества атиум се добиват в Ямите, а Доксон бе проверил колко от тях лорд Владетеля пуска на пазара — при убийствени цени — за благородниците. По-малко от една десета от добиваното количество попадаше в ръцете на аристокрацията.
Деветдесет процента от получения атиум се трупа някъде, година след година, вече хилядолетие. С толкова много метал хората на Келсайър можеха да надвият дори най-могъщите Къщи. Планът на Йеден да завладее и задържи двореца може би се струваше налудничав на мнозина — и наистина, ако разчиташе само на своите сили, той щеше да се провали. Но Келсайър имаше други планове…
Сведе поглед към малката блестяща метална пръчка в ръката си. Единайсетият метал. Знаеше слуховете за него — той самият ги бе започнал. Сега само трябваше да ги направи реалност.
Въздъхна и извърна очи на изток, към Кредик Шау, двореца на лорд Владетеля. Името беше териско и означаваше Хълмът на хилядите кули. Съвсем вярно, тъй като имперският дворец представляваше истинска гора от черни кули. Някои бяха изкривени, други съвсем прави. Имаше невероятно дебели и тънки като игли също. Варираха на височина, но всичките бяха много високи. И всяка завършваше с остър връх.
Кредик Шау. Точно там бе свършило всичко преди три години. Там искаше да се върне.