Тихите стъпки на Сейзед и спокойното му изражение не й казваха много. Но не изглеждаше никак стреснат от кървавото клане.
„Интересно“ — помисли Вин, докато прекрачваше натрошените мебели и локвите кръв. Келсайър бе клекнал до два от труповете. Вин с ужас забеляза, че единият е на Улеф. Лицето на момчето бе разкривено от болка, гърдите му бяха кървава маса с щръкнали нагоре натрошени ребра — сякаш някой бе разкъсал гръдната клетка с голи ръце. Вин потрепери и отмести поглед.
— Лоша работа — промърмори тихо Келсайър. — Стоманените инквизитори по правило не се занимават с дребни крадци. Обикновено принудителите идват с отряд войници и прибират всички, после ги използват като пример за назидание в деня за екзекуции. Инквизитор би се включил в подобна операция само ако има личен интерес към бандата.
— Мислиш… — Вин преглътна, — че е онзи същият?
Келсайър кимна.
— В цялата Последна империя има двайсетина Стоманени инквизитори и половината от тях са в Лутадел по всяко време. Струва ми се прекалено голямо съвпадение да влезеш в полезрението на един от тях, да избягаш, а после да нападнат тайната ти квартира.
Вин мълчеше. Погледна изтерзаното тяло на Улеф и пак преглътна мъчително. Макар че в края на краищата я беше предал, той си оставаше приятел.
— Искаш да кажеш, че инквизиторът все още е по дирите ми, така ли?
Келсайър кимна и се изправи.
— Аз съм виновна за всичко — заяви Вин. — Улеф и останалите…
— Виновният е Кеймън — поправи я той с твърд глас. — Той се е опитал да измами принудител. Посъвзе ли се? — Келсайър я погледна в очите.
Вин отново погледна трупа на Улеф и се помъчи да запази самообладание. Сви рамене.
— Никой от тях не ми беше близък.
— Това звучи прекалено коравосърдечно, Вин.
— Зная — отвърна тя.
Келсайър я изгледа продължително, после се обърна и заговори с Доксон.
Вин отново огледа раните на Улеф. Сякаш бяха причинени от побесняло животно, а не от човек.
„Инквизиторът сигурно е довел помагачи. Няма начин сам човек, дори Стоманен инквизитор, да свърши това“. При тайната врата имаше друга купчина тела. След бързо преброяване предположи, че повечето от бандата — ако не всички — са тук. Сам човек не би могъл да се справи с тях толкова бързо. Всъщност… кой можеше да знае със сигурност какво точно е станало?
„Има много неща, които не знаем за инквизиторите — й бе казал Келсайър. — Изглежда, те не се придържат към нормалните правила“.
Вин потрепери отново.
Откъм входа отекнаха стъпки и Вин настръхна, готова да побегне.
По стълбището се спусна познатият силует на Хам.
— Районът е чист — докладва той. — Не се виждат принудители или войници от гарнизона.
— Напълно в техен стил — отвърна Келсайър. — Нарочно оставят мъртъвците, за да ги открият случайни хора.
Възцари се мълчание, само Сейзед си мърмореше нещо в другия край на стаята. Вин се приближи, заслушана в напевния му глас. След малко той млъкна, наведе глава и затвори очи.
— Какво беше това? — попита Вин, когато той отново се размърда.
— Молитва — отвърна Сейзед. — Погребална песен на казите. Целта й е да пробуди духовете на мъртъвците и да ги освободи от плътта, за да могат да се върнат в Планината на душите. — Погледна я. — Мога да ви науча на тази религия, господарке. Казите са интересен народ — добре запознати със смъртта.
Вин поклати глава.
— Не точно сега. Но след като те чух да произнасяш тяхната молитва — това означава ли, че си поклонник на тази вяра?
— Поклонник съм на всичките.
Вин се намръщи.
— Никоя ли не си противоречи с останалите?
Сейзед се усмихна.
— О, доста често се случва. Но аз уважавам истините, които се крият в тях — и вярвам, че всяка една трябва да бъде съхранена.
— Тогава как реши да използваш точно тази молитва?
— Просто я сметнах за най-подходяща.
— Кел! — извика Доксон от другия край на стаята. — Ела да погледнеш нещо.
Келсайър тръгна натам и Вин го последва. Доксон стоеше на входа на коридора, който използваха за спално. Вин надзърна вътре. Очакваше продължение на кървавото клане, но тук имаше само един труп, завързан за стол. В бледата светлина тя едва успя да различи, че очите му са избодени.
Келсайър постоя мълчаливо няколко секунди, после каза:
— Това е човекът, когото оставих да ги командва.