— Да. Милев — каза Вин. — Какво е станало?
— Убили са го бавно — обясни Келсайър. — Погледни колко кръв има на пода и как са разкривени крайниците му. Имал е време да крещи и да се дърпа.
— Измъчвали са го — рече Доксон.
Вин усети, че по гърба й пробягват ледени тръпки.
— Ще преместим ли базата? — попита Хам.
Келсайър бавно поклати глава.
— Когато е идвал тук, Клъбс е носел дрехи, с които да не бъде разпознат. Освен това се е стараел да не накуцва. Задачата му като Задимител е да е сигурен, че никой не може да го открие, като разпитва из улиците. Нито един от членовете на тази банда не би могъл да ни издаде — така че все още сме в безопасност.
Останалите мълчаха. Ясно беше какво си мислят. Че инквизиторът не би трябвало да открие и това леговище.
Келсайър се върна в предната стая, дръпна Доксон настрани и му заговори тихо. Вин се приближи незабелязано, за да ги подслуша, но Сейзед внимателно положи ръка на рамото й и каза неодобрително:
— Господарке Вин. Ако господарят Келсайър искаше да чуете какво казва, не смятате ли, че щеше да говори високо?
Вин го изгледа ядосано. После се пресегна вътрешно и разпали калай.
От внезапно усилената миризма на кръв едва не й призля. Чуваше съвсем ясно дишането на Сейзед. В стаята вече не беше тъмно — напротив, ярката светлина на двата фенера я накара да се просълзи. Усети колко е задушен и застоял въздухът.
Освен това чуваше доста ясно тихия глас на Доксон.
— … отидох да го погледна два пъти, както ми заръча. Ще го намериш на три улици след Площада на четирите кладенеца.
Келсайър кимна и каза с глас, който накара Вин да подскочи:
— Хам.
Сейзед отново я погледна неодобрително.
„Той разбира от аломантия — помисли си Вин, загледана в лицето му. — Досеща се какво правя“.
— Да, Кел? — попита Хам, който тъкмо излизаше от задната стая.
— Отведи всички в работилницата — рече Келсайър. — И бъди много внимателен.
— Естествено — отвърна Хам.
Вин погледна Келсайър и напусна с нескрито възмущение леговището заедно със Сейзед и Доксон.
„Трябваше да взема каретата — помисли си Келсайър, ядосан от бавното темпо. — Останалите можеха да се приберат и пеша“.
Искаше му се да разпали стомана и да се понесе с големи скокове към следващата си цел. За съжаление нямаше как да остане незабелязан посред бял ден в центъра на града.
Нагласи нервно шапката си и продължи да крачи забързано. Вървящ по улицата благородник не беше рядка гледка, особено в търговския квартал, където се смесваха скаа от по-горната прослойка и дребна аристокрация. Макар че всяка група се стараеше да игнорира другата.
„Търпение. Бързината няма значение. Ако са разбрали за него, вече е мъртъв“.
Излезе на едно голямо кръстовище. По краищата му имаше четири кладенеца, а в средата на площада се издигаше меден фонтан — зеленясалият метал бе потъмнял от сажди.
Статуята изобразяваше лорд Владетеля, изправен тържествено, с наметало и броня; в краката му безформен символ на Дълбината бе потънал наполовина в шадравана.
Келсайър подмина фонтана — водата бе покрита с поклащащ се слой сажди. От другия край на улицата се чуваха тихите викове на просяците, чиито жалостиви гласове вървяха по невидимата линия между границата на слуха и дразнещото нашепване. Според една заповед на самия лорд Владетел само скаа със сериозни физически недостатъци можеха да просят. Но дори най-отруденият работник не би завидял на жалкия им живот.
Келсайър им подхвърли няколко клипса и продължи нататък. След три улички стигна друго, по-малко кръстовище. И тук бе пълно с просяци, но нямаше фонтан, нито кладенци, които да привличат минувачите.
Тукашните просяци бяха още по-окаяна гледка — жалки нещастници, твърде слаби, за да си намерят място на големия площад. Мършави дечица и сбръчкани от старост мъже се провикваха с тихи, жалостиви гласове, по ъглите седяха безръки и безкраки инвалиди, изцапаните им със сажди тела бяха почти невидими в сенките.
Келсайър машинално посегна към кесията си. „Продължавай си по пътя — помисли си. — Не можеш да ги спасиш всичките, не и с дребни подаяния. Ще дойде време, когато Последната империя ще рухне“.
Огледа бавно лицата им. Беше виждал Кеймън само веднъж и за кратко, но смяташе, че го е запомнил добре. Нито едно от тези лица не приличаше на неговото, нито някой от просяците имаше едрото телосложение на бившия главатар, което би трябвало все още да запази въпреки седмиците глад.
„Не е тук“ — помисли недоволно Келсайър. Знаеше, че Милев е изпълнил заповедта му. А и Доксон бе идвал насам да провери.
Отсъствието на Кеймън от площада можеше да означава, че си е намерил по-добро място. Но можеше да означава и че Министерството го е открило. Келсайър постоя замислено няколко минути, заслушан в кошмарните ридания на просяците. От небето започнаха да се сипят сажди.