Нещо не беше наред. В северния край на кръстовището нямаше нито един просяк. Келсайър разпали калай и изведнъж долови във въздуха миризма на кръв.
Изхлузи обувките си и си разкопча колана. После дойде ред на закопчалката на наметалото, което се смъкна безшумно на калдъръма. След това кратко упражнение единственият метал, останал върху него, беше кесията с монети. Той изръси няколко в шепата си и бавно тръгна напред, като остави наметалото на просяците.
Миризмата на смърт се усили. Той свърна по северната улица и веднага забеляза една тясна уличка вляво. Пое си дъх, разпали пютриум и се шмугна в нея.
Тясната тъмна уличка беше забулена от дим и пепел. Никой не го чакаше тук — или по-точно, никой жив.
Кеймън, главатарят, станал просяк, висеше кротко на завързано някъде горе въже. Трупът му се поклащаше лениво на вятъра и върху него се сипеше пепел. Не беше обесен по обичайния начин — на въжето бе завързана кука, забита дълбоко в гръкляна му. Окървавеният връх на куката стърчеше през кожата под брадичката, главата му бе извита назад, а въжето излизаше през устата. Ръцете му бяха завързани отзад, по тялото имаше недвусмислени следи от мъчение.
„Лоша работа“.
Зад гърба му се чуха стъпки. Келсайър се извъртя рязко, разпали стомана и пръсна пред себе си шепа монети.
— Вин?! — извика учудено. След това изруга, пресегна се и я дръпна в тъмната уличка. Надзърна иззад ъгъла. Просяците вече бяха настръхнали от звъна на монетите. — Какво правиш тук?
Вин носеше същата сива риза и кафяв клин, с които я бе видял първия път, но поне бе имала благоразумието да се загърне с наметало и да спусне качулката.
— Исках да видя ти какво правиш — отвърна тя и се присви, усетила гнева му.
— Това място е много опасно! — избухна Келсайър. — Нямаш работа тук!
Вин се присви още повече. Келсайър се поуспокои. „Не можеш да я обвиняваш, че проявява любопитство — помисли си. Няколко по-смели просяка се прокраднаха до монетите. — Тя е само…“
Замръзна. Вин се опитваше да стане незабележима, да се слее с тъмния ъгъл. Изглеждаше кротка, примирена, ала въпреки това той зърна блясъка на решителност в очите й. Беше още дете, а вече бе овладяла изкуството да се преструва на безвредна.
„Наистина е добра! — възхити се Келсайър. — Как успя да се научи толкова бързо?“
— Вин, не е нужно да използваш аломантия — рече той тихо. — Нищо лошо няма да ти направя и ти го знаеш.
Тя се изчерви.
— Не исках… просто ми е станало като навик.
— Всичко е наред — успокои я той и сложи ръка на рамото й, — Само не забравяй — Бриз може да си приказва каквото си ще, но не е хубаво да манипулираш чувствата на приятелите си.
Тя кимна и вдигна очи към трупа на Кеймън. Келсайър очакваше да извърне отвратено глава, но тя стоеше смълчана и на лицето й се четеше мрачно задоволство.
„Не, тя изобщо не е слаба — помисли Келсайър. — Каквото и да те кара да си помислиш“.
— Тук ли са го измъчвали? — попита Вин. — На открито?
Келсайър кимна и си представи отекващите надалече писъци. Министерството обичаше подобни демонстрации.
— А куката защо? — попита тя.
— Ритуално убийство, отредено за най-тежките грешници — хора, които злоупотребяват с аломантията.
Вин се намръщи.
— Кеймън бил ли е аломант?
Келсайър поклати глава.
— Вероятно е изтърсил нещо не на място по време на мъченията. — Погледна я. — Може би се е досещал за твоите способности. Използвал те е преднамерено.
Тя пребледня.
— Значи… Министерството знае, че съм Мъглородна?
— Напълно възможно. Зависи от това какво е казал Кеймън. Може да е предполагал, че си само Мъглива.
Тя помълча няколко секунди.
— Това има ли значение за моята част от операцията?
— Ще продължим според плана — успокои я Келсайър. — Само двама принудители са те видели в Областния център, а трябва доста опитен човек, за да свърже скаа слугата с добре облечената аристократка.
— Ами инквизиторът? — попита тихо Вин.
Келсайър нямаше отговор на това.
— Ела. И без това привлякохме твърде голямо внимание.
12.
Какво ли би станало, ако всички народи — от островите на юг до Териските хълмове на север — се обединят под управлението на едно правителство? Какви изумителни резултати ще бъдат постигнати, какъв прогрес ще бъде осъществен, ако човечеството забрави завинаги дрязгите и се съюзи?
Предполагам, че е твърде много, за да се надявам някога да се случи. Една обща, обединена човешка империя? Никога няма да стане.