Вин се възпротиви на подтика да разкъса благородническата си рокля. Дори след като я бе носила половин седмица — въпреки желанието си, по настояване на Сейзед, — я намираше за твърде неудобна. Стягаше я на талията и гърдите, после се спускаше надолу на тежки дипли и затрудняваше движенията й. Непрестанно имаше чувството, че ще се спъне, и въпреки няколкото слоя плат по тялото й, й се струваше, че е разголена, особено над деколтето. Въпреки че не показваше повече плът, отколкото когато обличаше обикновена риза, усещането бе различно.
Но трябваше да признае, че роклята я променя много. Момичето, което се изправи срещу нея в огледалото, бе странно, чуждо и непознато. Светлосинята рокля, с бялото си жабо и дантелите си, пасваше чудесно със сапфирената диадема в косата й. Сейзед се кълнеше, че няма да изпита и миг щастие, докато не спусне косата си до раменете, но въпреки това по негово предложение купиха диадемата.
— Аристократите не обичат да прикриват недостатъците си — обясни той. — Вместо това се стараят да ги подчертаят. Ако привлечеш внимание към късата си коса, вече няма да изглеждаш демоде, дори ще впечатлиш другите със стила си.
Освен това имаше и сапфирена огърлица — скромна по стандартите на висшето общество, но на главозамайващата цена от двеста боксинга. Към нея бяха добавили и тънка рубинена гривна. Очевидно съвременната мода изискваше в общия фон да се включи и друг цвят за контраст.
И всичко това бе за нея, платено с парите на бандата. Ако избягаше с бижутата, щеше да може да се прехранва десетилетия. Изкушението бе по-голямо, отколкото бе склонна да признае. Картината на изтерзаните окървавени тела на хората на Кеймън непрестанно бе пред очите й. Мислеше си, че вероятно това очаква и нея, ако остане.
Защо тогава не си тръгваше?
Обърна гръб на огледалото и се загърна с тънкия светлосин копринен шал, който, изглежда, трябваше да замести наметалото. Защо не си отиваше? Вероятно заради обещанието, дадено на Келсайър. Той беше отворил пред нея дверите на аломантията и сега разчиташе на нея. Или заради дълга към другите? За да оцелее, групата се нуждаеше от всеки с някаква дарба.
Ако можеше да попита по някакъв начин Рийн, той щеше да й каже, че тези хора са глупаци, но тя се чувстваше привлечена, изкушена от онова, което й предлагаше Келсайър. Крайната цел изглеждаше неясна и непостижима, но не и лишена от смисъл и логика, особено когато към нея се стремеше група, в която всеки вярваше на останалите. Трябваше да остане. Трябваше да разбере дали планът ще успее, или — както все по-често нашепваше в нея гласът на Рийн — всичко е лъжа.
Излезе от стаята и тръгна към входа на имението, където Сейзед я очакваше с каретата. Беше решила да остане, а това означаваше да изиграе своята роля.
Дошло бе време за първата й поява като благородна дама.
Нещо тупна на покрива на каретата, тя се разклати и Вин трепна от изненада и разпали металите си.
В следващия миг една фигура се смъкна от покрива и застана на стълбичката пред нейната врата. През прозорчето надзърна ухиленото лице на Келсайър. Вин въздъхна облекчено и се облегна назад.
— Можеше да помолиш да те вземем.
— Не е необходимо — отвърна Келсайър, отвори вратата и се шмугна вътре. Вече се стъмваше и той бе с мъглопелерината. — Предупредих Сейзед, че ще се кача при вас пътьом.
— Но не каза на мен?
Келсайър й намигна и затвори вратата.
— Реших, че ти дължа една изненада, заради твоята в уличката миналата седмица.
Вин сви рамене и се помъчи да прикрие нервността си. Сведе поглед.
— Как… как изглеждам?
— Великолепно — рече Келсайър. — Като истинска млада аристократка. Не се притеснявай, Вин — дегизировката ти е безупречна.
По някаква причина не това бе отговорът, който искаше да чуе.
— Келсайър?
— Да?
— От известно време исках да те попитам… — почна тя и извърна поглед навън, където вече се спускаха мъглите. — Зная, че според теб това е много важно — да разполагаш с шпионин сред благородниците. Но… нужно ли е да го правим по този начин? Не можем ли да съберем информация от улицата за политиката на отделните Къщи?
— Възможно е — потвърди Келсайър. — Но, Вин, тези хора неслучайно се наричат „информатори“. Всеки въпрос, който зададеш, им дава представа за истинските ти мотиви — дори срещата с тях разкрива достатъчно информация, която да продадат на някой друг. Така че колкото по-малко разчитаме на тях, толкова по-добре.
Вин въздъхна.
— Вин, зная, че играта е опасна, но не те забърквам в нея необмислено. Нужен ни е шпионин сред висшето общество. Информаторите по правило набират сведения от прислугата, но повечето аристократи не са глупаци. Важните срещи се провеждат там, където прислугата не може да подслушва.