Започна да се храни с изискани движения, както я бяха учили, като се стараеше да действа бавно и безупречно. Не й се нравеше идеята, че ще я поканят на танц, страхуваше се, че ще изпадне в паника дори ако някой я заговори. Но не можеше да се храни безкрайно — особено с малките порции, които й бяха поднесли. Не след дълго приключи и постави вилицата отстрани.
Първият ухажор се приближи след две минути.
— Лейди Валет Реноа? — попита младият мъж и се поклони. Под дългия си черен сюртук носеше зелен жакет. — Аз съм лорд Риан Строуб. Ще ми направите ли компания по време на танца?
— Милорд — отвърна Вин, като сведе глава с престорена скромност. — Много сте мил, но това е първият ми бал и всичко тук е тъй великолепно! Страхувам се да не се спъна от притеснение на дансинга. Може би следващия път…?
— Разбира се, милейди — отвърна младежът с любезно кимване и се отдалечи.
— Много добре, господарке — рече тихо Сейзед. — Акцентът ви беше безупречен. Вие, разбира се, ще трябва да танцувате с него на следващия бал. Но дотогава ще се поупражняваме и в танците.
Вин се изчерви лекичко.
— Може пък той да не присъства.
— Възможно е — съгласи се Сейзед. — Но се съмнявам. Младите благородници доста си падат по нощните забавления.
— Всяка вечер ли го правят?
— Почти. В края на краищата основата причина, заради която хората посещават Лутадел, са баловете. Когато човек е в града и същата вечер има бал — а бал почти, винаги има, — той задължително го посещава, особено ако е млад и ерген. Едва ли ще очакват от вас да ходите на всички балове, но ще трябва да ви уредим поне два или три на седмица.
— Два или три… — повтори Вин. — Ще ми трябват още рокли!
Сейзед се усмихна.
— О, ето, че вече мислите като благородна дама. А сега, господарке, ако ме извините…
— Да те извиня?
— Отивам на вечеря със стюардите — обясни Сейзед. — Служител от моя ранг обикновено бива освобождаван, след като господарят приключи с храненето. Съжалявам, че трябва да ви изоставя, но там ще е пълно с всякакви важни слуги на още по-важни благородници. Ще има разговори, за които господарят Келсайър би искал да научи.
— И ще ме оставиш самичка?
— Досега се справяхте отлично, господарке — успокои я Сейзед. — Никакви сериозни грешки, във всеки случай нищо, което да не се очаква от нова в двора дама.
— Като какво например? — попита обезпокоено Вин.
— По-късно ще обсъдим този въпрос. Останете си на масата, отпивайте от виното — старайте се да не ви пълнят често чашата — и изчакайте да се върна. Ако се приближат още млади мъже, отклонете ги също тъй деликатно, както постъпихте с първия.
Вин кимна неуверено.
— Ще се върна след около час — обеща Сейзед, но не тръгна, а я погледна, сякаш очакваше нещо.
— Хъм… свободен си — сети се да каже Вин.
— Благодаря, господарке — рече терисецът, поклони се и излезе.
Вин остана сама.
„Не съвсем сама — припомни си тя. — Келсайър е някъде тук и ме гледа от тъмното“. Тази мисъл донякъде я успокои и тя се намести на стола.
Трима млади мъже я поканиха на танци и всеки прие вежливия й отказ. След тях нямаше повече кандидати — слухът, че не желае да танцува, се беше разпространил. Тя запомни имената на четиримата, които я заговориха — Келсайър щеше да ги иска, — и зачака.
Колкото и да е странно, скоро усети, че й доскучава. Залата беше добре проветрена, но въпреки това под плътната рокля й беше топло. Най-зле се чувстваха краката й, заради дългата до глезените фуста. Ръкавите също не помагаха, макар че бяха изработени от коприна. Танците продължиха и тя почна да ги следи с интерес. Но скоро вниманието й се насочи към принудителите.
Странно, но изглежда, те изпълняваха някаква функция на бала. Ту стояха встрани от групичките разговарящи аристократи, ту се присъединяваха към тях. Понякога в някоя от групите се възцаряваше мълчание, хората се извръщаха, търсеха принудителя и му махаха да отиде при тях с почтителни жестове.
Вин се намръщи. Какво ли означаваше това? Не след дълго една от околните групи повика минаващ наблизо принудител. Бяха твърде далече, за да чуе разговора, но може би с калай…
Пресегна се в себе си да разпали метала, но се поколеба. „Първо мед“ — досети се и я разпали. Трябваше да е свикнала вече да държи постоянно разпалена мед, за да не бъде разкрита.