Прикрила аломантичните си умения, Вин разпали калай. Почти веднага светлините в залата се усилиха и тя неволно затвори очи. Музиката стана оглушителна, а постоянният брътвеж от десетките разговори — почти непоносим. Тя се опита да се съсредоточи върху този, който я интересуваше, и скоро вече го чуваше ясно.
— … кълна се, че ще споделя с вас новината за срещата си с него преди който и да било друг — говореше един от благородниците. Вин погледна изпод мигли — беше седящият най-близо на масата.
— Много добре — отвърна Принудителят. — Свидетелствам и го отбелязвам.
Благородникът протегна ръка и се чу звън на монети. Вин раздуха калая и отвори широко очи тъкмо навреме, за да види как Принудителят се отдалечава от масата; прибираше нещо — вероятно монетите — в джоба на расото си.
„Интересно“. За нейно съжаление хората около масата скоро станаха и я оставиха без обекти за подслушване. Докато гледаше как Принудителят се отправя към една съседна маса, отново взе да я обзема скука. Започна да тропа с пръсти по масата, като следеше разсеяно принудителите, и постепенно осъзна нещо.
Един от тях й беше познат. Не този, който преди малко бе прибрал парите, а друг — по-възрастен. Нисък, с мрачно изражение и властни маниери. Дори първият принудител изглеждаше леко респектиран от него.
Отначало Вин реши, че го е виждала във Финансовия отдел, когато ходиха там с Кеймън, и дори се паникьоса. После обаче си даде сметка, че не е същият човек. Беше го срещала някъде, но не там. Това е…
„Баща ми“ — осъзна тя с внезапно изумление.
Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.
Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.
Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.
Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.
Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.
„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.
Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.
Той я доближи и се поклони почтително.
— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.
— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.
Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.
Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.
Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.
„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.