— Да, това става, когато човек отиде да си напълни чашата с вино.
Гласът накара Вин да подскочи и тя се завъртя. Зад нея стоеше млад мъж. Костюмът му не беше най-хубавият на бала, нито жилетката му по-ярка, отколкото на останалите. Сюртукът и ризата му бяха малко големички, косата му — разрошена. Държеше чаша вино, а външният джоб на сюртука му се бе издул от някаква твърде голяма за размерите му книга.
— Връщаш се, а любимото ти място е заето от хубаво момиче. Вярно, един джентълмен би се преместил другаде и би оставил дамата сама да се наслаждава на гледката. Но пък това е най-хубавото място на балкона — единственото, което е достатъчно близо до някой фенер, за да можеш да четеш на светлината му.
Вин се изчерви.
— Извинете ме, милорд.
— Ах, ето, че сега ме накарахте да се почувствам виновен. И всичко това заради чаша вино. Но погледнете — тук има достатъчно място за двама. Стига само да се помръднете лекичко.
Вин се стъписа. Дали да му откаже? Той очевидно искаше да остане до нея — знаеше ли коя е? Дали да го попита за името му, за да го съобщи на Келсайър?
Тя отстъпи леко встрани и младежът застана до нея. Облегна се на колоната, извади книгата от джоба си и за изненада на Вин се зачете. Прав беше — светлината от фенера падаше точно върху страниците. Вин постоя така, втренчила поглед в него, но той изглеждаше напълно погълнат от четивото. Дори не вдигна глава към нея.
„Няма ли въобще да ми обърне внимание? — зачуди се тя, изненадана от това, че се чувства обидена. — Може би трябваше да облека по-хубава рокля?“
Младежът отпи от виното, все така съсредоточен върху книгата.
— Винаги ли четете на баловете? — попита Вин.
Той най-сетне вдигна очи.
— Всеки път, когато успея да се измъкна.
— Това не обезсмисля ли идването ви? — попита Вин. — Защо трябва да присъствате, след като избягвате общуването с други хора?
— Вие също сте тук горе — посочи той.
Вин се изчерви.
— Исках само да погледна залата отгоре.
— Така ли? А защо отказахте на тримата, които ви поканиха да танцувате?
Вин го погледна учудено. Младежът се усмихна и отново сведе поглед към книгата.
— Бяха четирима — поправи го тя. — Отказах им, защото не мога да танцувам добре.
Мъжът отпусна книгата и я погледна.
— Не сте толкова срамежлива, колкото изглеждате.
— Срамежлива? — повтори Вин. — Да не би аз да се правя, че чета книга в компанията на млада дама, на която дори не съм се представил?
Мъжът повдигна учудено вежди.
— А сега пък говорите като баща ми. Изглеждате доста по-добре от него, а сте също толкова свадлива.
Вин го погледна ядосано и той завъртя очи и въздъхна.
— Ох, добре, хайде да се направя на джентълмен. — Пристъпи към нея и се поклони с отработено изящно движение. — Лорд Елънд. Лейди Валет Реноа, ще ми позволите ли да постоя с вас на този балкон, докато чета?
Вин скръсти ръце.
„Елънд? Това фамилия ли е, или малко име? Какво ме е грижа? Той просто си искаше мястото. Но… откъде знае, че съм отказала да танцувам? И името ми?“ Кой знае защо, й се струваше, че Келсайър би искал да научи повече подробности за този разговор.
Странно, но тя не изпитваше желание да прогони този мъж, както бе постъпила с другите. Вместо това отново се почувства пренебрегната, когато той заби нос в книгата.
— Все още не сте ми казали защо предпочитате четивото вместо веселбата.
Младежът въздъхна и отново свали книгата.
— Ами, виждате ли, аз също не съм кой знае какъв танцьор.
— Аха — рече тя.
— Но — той вдигна пръст — не е само това. Може би още не го осъзнавате, но не е никак трудно да ви писне от тези забави. След като посетите пет-шестстотин започва да ви се струва, че се повтарят.
Вин повдигна рамене.
— Сигурно щяхте да се научите да танцувате по-добре, ако се бяхте упражнявали.
Елънд повдигна вежди.
— Няма да ме оставите да чета, нали?
— Не мисля.
Той въздъхна и натика книгата в джоба — който, впрочем, показваше видими белези от износване.
— Е, добре. Искате ли вместо това да танцуваме?
Вин замръзна. Елънд се усмихваше безгрижно.
„Божичко! Този тип или е изключително ловък, или абсолютно му липсват обноски“. Притеснителното бе, че не можеше да определи кое от двете.
— Да разбирам ли, че това означава не? — попита Елънд. — Хубаво — бях длъжен да ви предложа, нали съм джентълмен? Но се съмнявам, че двойките долу ще одобрят взаимното ни настъпване по палците.
— Съгласна. Какво четете?
— Дилистени — отвърна Елънд. — „Процесите над паметника“. Чели ли сте я?
Вин поклати глава.