— Е, малцина са я чели. — Той се наведе към перилата и надзърна долу. — Та какво мислите за първата си среща с двора?
— Всичко е много… объркващо.
Елънд се засмя.
— Говорете каквото щете за Къща Венчър, но те знаят как да организират балове.
Вин кимна и попита:
— Вие не ги харесвате, нали? — Може би пред нея стоеше някой от съперниците на Венчър, за които й бе говорил Келсайър.
— Не особено — призна той. — Обичат показността, особено пред другите благородници. Ако ще правят бал, трябва да е най-добрият. Няма значение, че изтощават прислугата до смърт при подготовката, а после ги пребиват, че на следващата сутрин салонът не свети от чистота.
Вин го погледна изпитателно. „Това не са думи, които бих очаквала да чуя от един благородник“.
Елънд млъкна. Изглеждаше малко смутен.
— Няма значение. Този терисец не търси ли вас?
Вин също се надвеси над перилата. И наистина, високата фигура на Сейзед стърчеше до нейната празна маса. Тъкмо бе повикал младия слуга и го разпитваше.
— Трябва да си вървя — въздъхна Вин и се обърна към стълбите.
— Какво пък… — подхвърли Елънд. — Ще мога да се върна към четенето.
Махна й за довиждане и отвори книгата още преди тя да е направила първата крачка.
Вин слезе долу толкова бързо, че се задъха. Сейзед веднага дойде при нея.
— Съжалявам — каза тя.
— Не ми се извинявайте, господарке — отвърна той тихо. — Не е необходимо, нито нужно. Пък и е добре, че сте се поразтъпкали. Все пак бих ви посъветвал да не изглеждате толкова разтревожена.
— Време ли е да си вървим?
— Моментът е удобен да се оттеглим, стига да искате — отвърна той и вдигна поглед към балкона. — Мога ли да попитам какво правехте там, господарке?
— Исках да разгледам прозорците по-добре — отвърна тя. — Но горе разговарях с един човек. Отначало ми се стори заинтригуван от мен, но после осъзнах, че не е така. Няма значение — едва ли е толкова важен, че Келсайър да настоява за името му.
— С кого по-точно говорихте? — попита Сейзед.
— С онзи, в ъгъла на балкона.
— Той от приятелите на лорд Венчър ли е?
— Ако сред тях има човек на име Елънд.
Сейзед видимо пребледня.
— Разговаряли сте с лорд Елънд Венчър?
— Хъм… да.
— О, боже! — възкликна Сейзед. — Толкова по въпроса за контролираната анонимност.
— Венчър? — повтори Вин и се намръщи. — Като Цитаделата Венчър?
— Наследникът на Къщата и титлата — потвърди Сейзед.
— Хъм — повтори Вин и осъзна, че може би трябва да е малко по-изплашена. — Държеше се безцеремонно — но по приятен начин.
— Не бива да обсъждаме този въпрос тук — посочи Сейзед. — Вие сте далеч под неговото положение. Хайде, елате да си вървим. Май сгреших, като ви оставих…
И тръгна, като продължаваше да си мърмори. Вин го последва. Докато прекосяваха залата, разпали още малко калай и погледна крадешком към балкона горе.
Младежът държеше с една ръка разтворената книга, но тя бе готова да се закълне, че гледа към нея. Вин се усмихна и се остави на Сейзед да я отведе при каретата.
13.
Зная, че не биваше да позволявам на един обикновен носач да ми нарушава душевното равновесие. Но пък той е от Терис, откъдето произхождат множество пророчества. Ако някой наистина може да разбулва измами, няма ли да е точно той?
Независимо от това продължих по пътя си натам, където според писанията ме очакваше моята предопределена съдба — крачех и усещах втренчения в гърба ми поглед на Рашек. Завижда ми. Подиграва ми се. Мрази ме.
Вин седеше кръстосала под себе си крака в едно от най-хубавите кресла на лорд Реноа. Беше толкова приятно да се отърве от тежката рокля и да нахлузи обичайните риза и клин.
Но от друга страна, тихото недоволство на Сейзед я караше да се присвива. Той стоеше мълчаливо в другия край на стаята и Вин подсъзнателно усещаше, че е сбъркала нещо. Сейзед я беше разпитал подробно за разговора с лорд Елънд. Проведе разпита почтително, но същевременно настойчиво.
Според нея терисецът се притесняваше излишно за размяната на реплики с благородника. Не бяха разговаряли за нищо сериозно, а и самият Елънд не изглеждаше кой знае колко внушителен за лорд от Голяма къща.
Макар че в него имаше нещо странно — нещо, което Вин бе пропуснала да сподели със Сейзед. В компанията му тя се чувстваше някак… уютно. Докато си припомняше отново случката, осъзна, че през цялото онова време не се бе чувствала като лейди Валет. Не беше и Вин, защото тази част от нея — стеснителната помощница на опитни бандити — бе почти толкова лъжлива, колкото и Валет.
Не, тя просто бе такава, каквато си беше. Странно преживяване наистина. Беше се чувствала по същия начин с Келсайър и другите, но в значително по-ограничена степен. Как Елънд бе успял да пробуди в нея истинската й природа?