Сейзед кимна.
— Тя ми го написа, господарю Келсайър. Освен това подочух туй-онуй по време на вечерята с останалите стюарди.
— Добре — рече Келсайър и погледна големия часовник в ъгъла. — Ще оставим това за утре. Време е да тръгвам.
— Да тръгваш? — възкликна Вин. — Но ти току-що дойде!
— Знаеш как стоят нещата, Вин. — Той й намигна. — Пристигнеш ли някъде, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. Постарай се да поспиш — изглеждаш изморена.
И излезе, като си подсвиркваше весело.
„Прекалено е безгрижен — отбеляза тя. — И потаен също. Обикновено казва какви са му плановете“.
— Аз също ще се оттегля — рече Вин и се прозя.
Сейзед я погледна подозрително, но в този момент Реноа го заговори и той се обърна. Вин изтича по стълбите до своята стая, загърна се с пелерината и отвори вратата на балкона.
Мъглите нахлуха в стаята. Тя разпали желязо и бе възнаградена с гледката на очакваната изтъняваща синкава линия.
„Да видим какво сте намислили, господарю Келсайър“.
Разпали стомана и се хвърли в студената влажна есенна нощ. Калаят подсили зрението й и накара влажния въздух да подразни неприятно ноздрите й. Тя се Оттласна силно и Притегли леко вратата долу. Тази маневра й позволи да прелети над стоманените порти и тя ги използва за нов Тласък, с който да продължи напред.
През цялото време се старееше да не изпуска от поглед синята линия, сочеща към Келсайър, но го следваше на достатъчно разстояние, за да не може да я види. Не носеше върху себе си никакъв метал — дори монети — и поддържаше огъня на медта, за да прикрива употребата на аломантия. Теоретично би могъл да я издаде само звук и тя се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно.
За нейна изненада Келсайър не се бе отправил към града, а на север. Вин го последва.
„Къде ли отива? Дали ще заобиколи Фелисе? До някоя от къщите в покрайнините?“
Келсайър продължи още известно време на север, после металната му линия започна да избледнява. Вин спря при група ниски дръвчета. Синкавата линия изтъняваше с обезпокоителна бързина — Келсайър внезапно бе ускорил темпото на придвижване. Тя изруга тихо и се хвърли след него.
Линията на Келсайър се изгуби в нощта. Вин въздъхна, забави ход и разпали желязо, но дори с негова помощ едва успя да зърне чезнещата в далечината следа. Нямаше шанс да го настигне.
Но разпаленото желязо й показа нещо друго. Тя сбърчи вежди, продължи напред и стигна солиден източник на метал — две малки бронзови пръчки, забити в земята на няколко крачки една от друга. Издърпа едната и се загледа през мъглите на север.
„Той скача — помисли си. — Но защо?“ Подскачането беше по-бързо от ходенето, но какъв смисъл от него в тази пустош?
„Освен ако…“
Продължи в същата посока и скоро се натъкна на още две забити в земята пръчки. Погледна назад. Не беше лесно да се прецени в мрака, но й се стори, че пръчките образуват линия, сочеща към Лутадел.
„Така значи го прави“. Келсайър притежаваше невероятната способност да се придвижва между Фелисе и Лутадел със забележителна бързина. Беше си мислила, че използва коне, но се оказваше, че има и по-добър начин. Той — или някой друг преди него — бе прокарал между двата града аломантичен път.
Тя стисна едната пръчка — нуждаеше се от нещо, което да й помогне да смекчи приземяването си, — пристъпи пред другата и се изстреля във въздуха.
Натисна силно, разпалвайки стомана, и се насочи право нагоре в небето. Докато се носеше, разпали желязо в търсене на други източници на метал. И скоро те се появиха — две линии право на север и още две в далечината от двете й страни.
„Тези встрани са за корекция на курса“ — даде си сметка тя. Трябваше да следва северната посока, ако искаше да остане на този бронзов път. Наклони се леко вляво, така че да прелети точно над следващите две пръчки, и отново се изстреля напред.
Доста бързо му хвана цаката и заподскача от една точка към следващата, без да се приближава до земята. След няколко минути улови ритъма и почти не се налагаше да извършва странични корекции.
Оказа се, че придвижването по този начин е необичайно бързо — особено през тази пресечена местност. Мъглите се носеха край нея, пелерината й се вееше и плющеше. И все пак скоростта й не бе достатъчна. Беше се забавила твърде много да разглежда пръчките. Трябваше да настигне Келсайър, преди да е доближил Лутадел — влезеше ли в града, нямаше шанс да го проследи.
Започна да отскача още по-силно, с главозамайваща скорост, диреше отчаяно следи от аломантия напред. След десетина минути подскачане пред нея най-сетне изплува тънка синкава линия — но тази сочеше нагоре, вместо надолу, към следващите пръчки.