— Докато гориш атиум — продължи той, — нищо не може да те изненада. Можеш да се изплъзнеш на удар с кинжал, да предугадиш действията на противника. Можеш да избягваш с лекота всякакви атаки, понеже знаеш къде точно ще те нападнат. Атиумът те прави почти неуязвима. Усилва ума и ти помага да възприемаш нови неща.
Изведнъж от тялото на Келсайър се отделиха десетина изображения. Всяко от тях се хвърли в различна посока, някои се изкатериха по покрива, други скочиха във въздуха. Вин свали ръка и объркано отстъпи назад.
— Аз също разпалих атиум — рече Келсайър. — Виждам какво ще направиш и това променя моите действия — което на свой ред променя твоите. Изображенията отразяват всяка моя възможна реакция.
— Сега вече се обърках — призна Вин, като местеше поглед между постоянно изникващите фигури.
Келсайър кимна.
— Единственият начин да победиш някой, който гори атиум, е и ти да го разпалиш — по такъв начин никой от вас няма предимство.
Изображенията изчезнаха.
— Какво направи? — попита изненадано Вин.
— Нищо — отвърна Келсайър. — Най-вероятно запасът ти от атиум свърши.
Вин стреснато осъзна, че е прав — атиумът се бе изчерпал.
— Той гори ужасно бързо!
— Най-бързо пропиляното ти състояние, нали?
Вин кимна, все още смаяна.
— Истинско прахосничество.
Келсайър сви рамене.
— Атиумът е ценен само в аломантията. Ако не го прилагаме, няма да струва нищо. Разбира се, колкото повече го използваме, толкова по-рядък става. Интересна взаимовръзка — ето ти тема за разговор с Хам. Той обича да разсъждава по въпроса за атиума и икономиката. По-важното е, че всеки Мъглороден, срещу когото се изправяш, вероятно ще притежава атиум. Ала едва ли ще бърза да го използва. Освен това няма да го е погълнал — атиумът е крехък и бързо се разгражда от стомашните сокове. Така че ще трябва да балансираш между нуждата и ефективността. Ако сметнеш, че противникът ти използва атиум, най-добре веднага да погълнеш своя — но внимавай да не те примами да го направиш, преди да го е направил той.
Вин кимна.
— Това значи ли, че ще ме вземеш с теб тази нощ?
— Да. И вероятно ще съжалявам — въздъхна Келсайър. — Но не виждам как да те накарам да останеш — освен ако не те вържа, разбира се. Само че, Вин, нека те предупредя. Може да е опасно. Прекалено опасно. Не смятам да се срещам с лорд Владетеля, но наистина искам да се промъкна в неговата крепост. Мисля, че зная къде да намеря ключа за неговия разгром.
Вин се усмихна и пристъпи към Келсайър, който й бе дал знак да го доближи. Той бръкна в кесията си, извади стъкленица и й я подаде. Беше обичайната аломантична стъкленица, само дето течността вътре съдържаше една-единствена капка метал. Атиумното топче бе няколко пъти по-голямо от това, което й бе дал преди малко.
— Не го използвай, освен ако не се налага — предупреди я Келсайър. — Трябват ли ти и други метали?
Вин кимна.
— Изгорих повечето от запасите си, за да те настигна.
Келсайър й подаде друга стъкленица и каза:
— Но първо ще идем да намерим кесията ми.
14.
Понякога се питам дали не губя разсъдъка си.
Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.
И в двата случая нерядко ме спохождат сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?
Заваля малко след като откриха кесията. Не валеше силно, не и достатъчно, за да прогони мъглата. Вин потрепери, нахлузи качулката и приклекна на покрива зад Келсайър. Той не обръщаше особено внимание на времето, тя също. Нищо нямаше да й стане от малко дъжд — вероятно той дори щеше да им помогне, да ги скрие на последната отсечка.
Пред тях се издигаше Кредик Шау. Островърхите кули и бойници бяха като черни нокти в нощта. Бяха различни на широчина — едни достатъчно големи да поберат стълбища и просторни стаи, други само тънки метални пръчки в небето. Разнообразието придаваше на комплекса странен асиметричен изглед.
Забулените в мъгла и влага кули и бойници наподобяваха потъмнели от сажди кости на оглозган труп. Докато ги разглеждаше, Вин почувства някаква неясна угнетеност… сякаш самата близост до тях бе достатъчна да прогони всяка надежда.
— Целта ни е тунелът под най-далечната кула вдясно — обясни Келсайър, сипещият се дъжд почти заглушаваше думите му. — Ще търсим едно помещение в средата на тунела.
— Какво има вътре?
— Не зная — отвърна Келсайър. — Тъкмо това трябва да разберем. Веднъж на три дни — а днес е точно такъв ден — лорд Владетеля посещава тази стая. Стои вътре три часа после си тръгва. Това ми е вторият опит да се добера до стаята. Първият беше преди три години.