— Смятате, че това е игра, така ли?
Декър стана.
— Всъщност, не. За мен това не е игра, както хората в онази църква в Кейн или в онзи офис в Тъскалуса не са приели за игра взривовете, с които вие, мръсници такива, сте ги пратили в отвъдното.
— Отправяте напълно необосновани обвинения. Мога да ви съдя за клевета.
— Докато подготвите документите за съда, Рой вече ще ви е видял сметката и ще лежите в моргата или пък аз ще съм събрал достатъчно доказателства, за да превърна обвинението за клевета срещу мен в обвинение в убийство срещу вас.
Декър се запъти към вратата, но се спря на прага.
— А, и още нещо. Рой Марс уби съпругата на Чарлс Монтгомъри. Не ви трябва да знаете причините, достатъчно е да знаете, че го е направил. И какво оръжие е използвал? Взривно устройство, което се оказало толкова умело направено, че полицията не е открила и следа от него. Бум и жената изчезва! Ей така е станало! Като в църквата, нали? Чудя се дали Рой е изработил и онова взривно устройство. Ако е така, явно си познава работата, не може да му се отрече. — Декър се огледа. — Може вече да е поставил някоя бомба тук. Или в колата ви. Или в дома ви.
— Какво, по дяволите, искате от мен? — попита Маклелън.
— Там е работата, че не искам нищо от вас. Абсолютно нищо.
Декър отвори вратата и излезе.
61
— Какво мислиш, че постигна? — попита Богарт.
Двамата с Декър седяха в стаята на агента в един хотел на централния площад в Кейн.
Декър пресуши кока-колата си и избърса устни.
— Казах му каквото трябваше. Той няма да остане безучастен. Ще позвъни на някого. Ще изпрати имейл. Ще се качи в колата и ще отиде някъде. Или ще вземе самолет.
— Наистина ли очакваше да се пречупи? Стори ми се доста самонадеян и корав.
— Обясних му, че го е погнал един тип, който е по-корав от него.
— Рой Марс ли?
Декър кимна.
— Нещо да ти направи впечатление в кабинета му?
— Какво по-точно? — попита Богарт.
— Нещо на стената със снимките.
— Там имаше много снимки. Между другото, на една от тях той беше с Търман Хюи.
— Нямах това предвид. Говорех за снимката, която не беше там.
— Не те разбирам — призна Богарт.
— От стената беше свалена една снимка. Там боята беше малко по-светла.
— Че защо ще я маха?
— Само поради една причина — отвърна Декър. — Щяхме да познаем хората на нея.
— И кои, по дяволите, може да са те?
— Нямам представа.
Богарт го погледна.
— Защо ли не ти вярвам?
— Има и още нещо. Маклелън се престори на изненадан, но знаеше, че Рой е жив. Не предполагаше, а беше сигурен.
— Но как е възможно?
— Не знам, но ще допусне грешка. Трябва само да го изчакаме да стъпи накриво и да го пипнем.
— Ами ако вместо това той и приятелите му обединят усилия и се озовем в задънена улица?
— Не бива да изключваме и тази възможност.
— Трябваше да обсъдиш стратегията си с мен, преди да пристъпиш към действие.
— Исках да се възползвам от момента. Какво знаем досега?
— Следим телефоните и компютрите му. Местни агенти следят къде ходи и какво прави. Реши ли да избяга или да се свърже с останалите мускетари, веднага ще разберем. Засега обаче не разполагаме с нищо.
Декър погледна часовника си. Беше късно.
— Мисля, че трябва да поспим.
Марс се въртеше в леглото, когато телефонът му издаде звук. В два след полунощ. Той го взе и погледна дисплея.
Ела при колата след десет минути. Трябва да поговорим. Декър.
— Мамка му! — промърмори Марс.
Облече се с усилие и излезе навън. Бързо стигна до паркинга. Откри колата и се огледа.
— Леви?
Марс замръзна, когато чу това име. После се обърна бавно.
Баща му стоеше на десетина крачки от него, близо до друга кола.
— Как… — започна Марс.
— Взех номера ти от телефона на твоя приятел още когато проникнах в стаята му миналия път. Трябва да използва парола. А ти предположи, че съобщението е от Декър, само защото използвах неговото име.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Не тук. Да се поразходим — каза Рой и посочи колата.
Марс отстъпи крачка назад.
— Хайде, Леви, ако исках да те нараня, можех да го направя по всяко време.