Декър се обърна към нея.
— Ще хванем убиеца.
— Но как?
— Имаме улики, които трябва да проследим.
— Какви улики? — попита Девънпорт.
— Взривена къща. Тойота с четири врати. И всичко, което съседите могат да ни кажат за човека или хората от онази къща. Освен това ще проследим парите, които е получила Реджина.
— Смяташ ли, че това ще ни даде някакви отговори? — попита Марс.
Декър се изправи и отвърна на въпроса му с въпрос:
— Кой е ключът към победата на футболното игрище?
— Подготовката — отвърна Мелвин, без да се замисля.
— Точно така. А подготовката в едно разследване изисква да проверим всяка, дори най-незначителната подробност с надеждата да ни отведе до отговорите на най-важните въпроси. От собствен опит съдя, че когато издирваме престъпници, трябва да се заровим надълбоко в калта. Защото те живеят там. Да вървим — подкани ги Декър и тръгна към изхода.
Марс погледна Джеймисън и промърмори:
— Мамка му, този човек няма спирачка.
26
Силният дъжд, излял се през последните няколко часа, бе превърнал мястото на експлозията в тресавище.
Облекли дъждобрани и обули ботуши, Декър, Джеймисън и Девънпорт вървяха из руините, търсеха улики и разговаряха с местните ченгета, докато Марс само ги наблюдаваше от взетия под наем автомобил, с който бяха дошли.
— Не открихме следи от взривно вещество, таймер или каквито и да било материали за бомба, агент Декър — каза полицаят, който ги съпровождаше при огледа.
Декър не го поправи, когато го нарече агент. Нещо повече, бе закачил служебната си карта от ФБР на видно място отпред на дъждобрана, за да могат всички да я виждат. Същото бяха направили Джеймисън и Девънпорт.
Декър огледа руините.
— Смятате ли, че можете да намерите нещо? — попита той.
— Обикновено по това време вече сме открили каквото можем. Имаме богат опит в работата с експлозии, знаем какво да търсим. А и знаем какво представляват най-често срещаните самоделни взривни устройства. За момента смятаме, че е било нещастен случай. Къщата беше много стара и неподдържана. Предполагам, че тръбите и клапаните на подземния резервоар за газ не са били в добро състояние. И преди сме имали подобни експлозии. Случват се такива неща.
Декър кимна.
— Разбирам. Просто щях да се чувствам по-спокоен, ако взривът беше избухнал по друго време.
Полицаят кимна.
— Имате предвид екзекуцията на мъжа й?
— Да.
— Не смятате, че се е самоубила, нали?
— Като е вдигнала къщата във въздуха? — попита скептично Декър.
— Не, но би могла да сложи главата си във фурната на газовата печка или нещо подобно и тогава да е гръмнало всичко. Освен това казахте, че е пушила. Нищо чудно да е запалила клечка кибрит и…
— Възможно е, но не мисля, че това е най-достоверната версия.
Декър остави полицая и се присъедини към двете жени.
— Какво ще правим сега? — попита подгизналата до кости и очевидно изнервена Девънпорт.
— След като полицията не успява да открие причината за експлозията, ще поговорим със съседите.
— Не можем ли да се върнем тук, когато спре да вали? — попита Девънпорт.
— Ти можеш — отвърна Декър, след което й обърна гръб и се отправи към най-близката къща.
Джеймисън погледна Девънпорт и попита:
— Идваш ли?
Девънпорт проследи Декър с поглед, без да крие раздразнението си.
— Всъщност мисля да изчакам с Мелвин. Така може да съм по-полезна.
Тя се запъти към колата, а Джеймисън забърза след Декър.
Обитателите на шест от съседните къщи не бяха забелязали тойотата. На прага на седмата ги посрещна дребничка прегърбена старица с побелели коси, която сякаш бе прехвърлила стоте. Бе облечена в захабен бял халат за баня, подпираше се на бастун и трябваше да отметне глава назад, за да види Декър в целия му ръст. Стъклата на очилата й бяха дебели колкото дъно на бутилка от кока-кола. Декър не се надяваше, че старицата ще им каже нещо полезно.
Тя обаче ги покани в дома си, развълнувана, че с нея иска да говори „агент“.
— Аз също бях агент, но във военното разузнаване — каза възрастната жена и се усмихна на Джеймисън, докато с Декър се настаняваха край очуканата ниска масичка. — Предполагам, че дори във ФБР са разбрали, че жените се справят с тази работа по-добре от мъжете.
— Надявам се — отвърна Джеймисън и погледна дяволито към Декър.
— Казвам се Патриша Брей, но можете да ме наричате Пати. Всичките ми роднини и приятели ме наричат така… всъщност наричаха ме така, докато бяха живи. Само аз останах. Последното от девет деца.