— Съжалявам да го чуя, Пати — каза Джеймисън.
В скута на старицата скочи едър котарак и тя го погали.
— Но не съм сама. Това е Теди. Той е на шестнайсет и не се знае кой от двама ни ще надживее другия.
— Чухте ли какво се случи с вашата съседка? — попита Декър.
Пати кимна и изкриви устни в тъжна гримаса.
— Познавах Реджина. Имаше тежък живот. Но разбрах, че Томи е добре, слава богу. Толкова свестен младеж е. Много пъти ми е помагал. Дойдоха в квартала, когато мъжът й беше преместен в близкия затвор.
— Знаем.
— Първо изпържиха него на електрическия стол — добави тя. — А сега и тази трагедия с нея. Мили боже, това означава, че Томи е кръгъл сирак! Кой ще се грижи за него? Та той е още ученик!
— Полицията работи по въпроса — отвърна Декър. — За момента ще остане при треньора си по футбол.
— Това е добре. Томи е отличен футболист. Реджина не спираше да го хвали. Много се гордееше с него.
— Да разбирам ли, че двете сте си говорили често? — попита Декър.
— О, да. Обичах да пека сладкиши и да черпя съседките. Вече съм твърде стара за това и се налагаше Реджина да ми помага с пазаруването и някои домакински работи. Понякога изпращаше и Томи да свърши едно-друго. Беше най-милата и любезна жена на света.
Декър погледна виновно Джеймисън.
— Не знаех.
— О, да. Както вече ви казах, животът й не е бил никак лек. Напоследък ми се струваше по-щастлива. Нищо чудно да е видяла светлина в края на тунела. Имам предвид съпруга й и всичко останало… А и нали имаше Томи. Мисля, че това я крепеше. Мисълта да му осигури добър колеж, да бъде до него…
— Споделяла ли е с вас плановете си за бъдещето? — попита Джеймисън.
— О, разбира се. Възнамеряваше да замине, което малко ме натъжаваше, но тя трябваше да живее живота си, докато на мен не ми остава много. Щеше да последва Томи в колежа. Нямам предвид, че щеше да постъпи в колеж, но щеше да живее близо до него. Томи беше смисълът на живота й.
— Споменавала ли е как възнамерява да се справи финансово? — попита Декър.
— Сподели, че очаква пари от застраховка. Най-сетне щеше да има някаква полза от онзи негодник, мъжа й.
— Забелязахте ли снощи нещо подозрително? — продължи с въпросите Декър.
— Подозрително? Мислех, че става въпрос за експлозия на газ.
— Полицията все още разследва инцидента. На този етап не изключват нито една възможност.
— О, да, разбира се. Ами… легнах си рано. На вечеря хапнах нещо, което не ми понесе. Събуди ме взрив. Реших, че е избухнала бомба. Облякох си пеньоара, излязох навън и… — Гласът й заглъхна, а ръката, която галеше котарака, затрепери.
Джеймисън постави длан върху ръката й.
— Спокойно, не е необходимо да навлизате в подробности. Всички знаем какво се е случило.
— Забелязахте ли нещо необичайно? — попита Декър.
— Не, не си спомням нищо. — Старицата се озърна и каза: — Къде ми отиде възпитанието? Искате ли нещо за пиене? Кафе? Навън е студено и влажно…
— Не, благодаря — отвърна Декър. — Няма нужда. — Замисли се, докато формулира следващия въпрос. — Добре, сега…
— Искате ли аз да направя кафе? — намеси се Джеймисън.
Декър изглеждаше смутен от прекъсването, но Пати се усмихна сърдечно.
— Защо не, миличка, би било много мило от твоя страна. Тъкмо щях да пусна кафеварката, когато почукахте на вратата.
— С какво го пиете?
— Пия го черно — каза Пати и Джеймисън кимна.
Декър започваше да губи търпение.
Джеймисън приготви кафе и го поднесе на старицата, която отпи глътка и постави чашката на помощната масичка до себе си. Насочи вниманието си към Декър и каза:
— Канехте се да ме попитате нещо, млади човече.
— Виждали ли сте „Тойота Авалон“ да спира пред къщата два номера по-надолу?
— „Авалон“?
— Да.
— Онзи луксозен модел с четири врати?
Декър се изправи на стола си.
— Да.
— Не знаех, че се казва „Авалон“. Беше тук вчера.
— По кое време?
Пати свали очилата си и изтри стъклата им с ръкава на халата си.
— Ами… бих казала около шест. Там някъде, защото вечерните новини тъкмо започваха. Познавам доста хора, които спряха да гледат телевизия. Използват компютри и какво ли още не, включително телефони. Аз обаче обичах да гледам Уолтър Кронкайт и макар вече да няма водещи като чичо Уолт, не изпускам новините. Да, било е към шест. Тогава отидох да пусна Теди навън, да се поразходи малко… и видях колата. Беше паркирана точно пред къщата.
— Предполагам, че не сте видели регистрационния номер? — попита Декър, вперил поглед в дебелите стъкла на очилата й.