При освобождаването му от затвора Марс бе получил известна сума от управата, за да си купи дрехи, обувки и други неща от първа необходимост. Бе получил и един платнен сак, в който да побере вещите си.
Преди да потеглят за Тексас, Декър разговаря с Мери Оливър. Адвокатката подготвяше документите по иска за официалната компенсация, която Мелвин да получи от щата. Намекна на Декър, че разработва друга стратегия, но ще сподели подробности по-късно.
— Каква стратегия? — попита той.
— Искам Мелвин да получи онова, което наистина заслужава за двайсетте години в затвора, защото онези двайсет и пет хиляди, които му се полагат, са смешна сума.
— Колко време ще пътуваме? — попита Марс, когато двамата с Декър потеглиха към Тексас.
— Седемнайсет часа или малко повече. Очакват ни над хиляда мили.
— Ще спираме ли някъде?
— Не знам. Ще се сменяме зад волана, ще видим с какво темпо ще се движим…
— Декър, аз не съм шофирал повече от двайсет години. Дори нямам шофьорска книжка.
Декър го изгледа въпросително.
— Какво, да не би да се притесняваш, че ще те спрат за проверка?
— Ами, да. Хванат ли ме без книжка, най-вероятно ще ме тикнат обратно в затвора.
— Не се притеснявай толкова. Ще кажа, че съм насочил пистолет в главата ти и съм те принудил да седнеш зад волана, защото съм гадняр.
— Дори да се сменяме, пак ни очаква доста път.
— Обичам да шофирам, това ми помага да мисля.
— Добре, ако ще се редуваме зад волана, ще мога да спя, докато ти караш, и обратното.
— Искаш ли да поговорим, преди да задремеш?
— Още ли мислиш върху онова, което казах във фитнеса?
— Разбира се.
— Опитай се да видиш ситуацията от моя гледна точка. През цялото това време лежах незаслужено в затвора. Разбира се, че искам да науча истината. Но същевременно трябва да помисля какво ще правя оттук нататък. Уплашен съм до смърт, че нещо може да се обърка и да се върна отново зад решетките.
Бяха се качили на междущатската магистрала 20 и Декър натисна педала на газта. После включи на автопилот и се намести по-удобно.
— Можеш да се справиш и с двете.
— Така ли?
— Когато убиха моето семейство, прекарвах всяка минута в опити да открия виновника. Мислех за това дори насън. То се превърна в някаква фикс идея.
— Смяташ ли, че ти се е отразило добре?
— Не, в никакъв случай. Изгубих всичко заради това. Работата, къщата, всичко… Но това нямаше значение.
— Защо?
— Защото вече бях изгубил най-важното.
Марс въздъхна и зарея поглед през прозореца.
— Как се казваха?
— Жена ми беше Касандра, но я наричах Каси. Брат й се казваше Джони, а дъщеря ми — Моли.
— И ги откри мъртви?
— Да.
— Това трябва да е бил най-ужасният миг в живота ти.
— Видях ги в синьо.
— А? Какво? — погледна го Марс.
— Имам синестезия.
— Системне…?
— Синестезия. Състояние, получено в резултат на преплитане на сензорните пътеки. Виждам някои числа в цвят например. Видях убиеца на моето семейство в синьо. Винаги виждам смъртта в синьо. Освен това имам хипертимезия.
— Това пък какво е?
— Абсолютна памет, не забравям нищо.
— По дяволите! Извадил си голям късмет! По рождение ли я имаш?
— Не, получих в резултат на травма в главата, докато играех в НФЛ.
Марс го изгледа с недоверие.
— Стигнал си до НФЛ? Мислех, че си се отказал още в колежа.
— Подписах договор с „Кливланд Браунс“ и играх в един мач от редовния сезон.
— Един мач? Какво се случи?
— Някакъв новобранец връхлетя върху мен. Два пъти изпадах в клинична смърт на терена. Когато излязох от комата, установих, че мозъкът ми се е променил. Бях се превърнал в друг човек.
Когато Марс не каза нищо в отговор, Декър го погледна и видя, че спътникът му го е зяпнал смаяно.
— Така ли получи това хипер… нещо? Абсолютната памет?
Декър кимна.
— Не може да бъде! Сигурно се шегуваш! — възкликна Марс.
Декър поклати глава.
— Вече никога не се шегувам. В резултат на травмата настъпиха промени не само в паметта ми, но и в характера ми. Разбираш ли, той също се контролира от мозъка. Или поне от определени участъци в него.
— Случилото се с теб трябва да е много рядко явление.
— Изключително рядко.
— Но за работата ти като следовател сигурно е от полза да не забравяш нищо?
— Така е, но през останалото време неспособността да забравям ми създава проблеми.
Следващите няколко минути мълчаха, а после Марс попита:
— Защо ми разказваш всичко това? Имаш вид на доста затворен човек. А не бих казал, че сме близки приятели или нещо подобно. Почти не се познаваме.