— Възможно е.
Декър погледна към ъгъла на стаята.
— Онези драскотини на пода… какво имаше там?
— Библиотека.
— С какви книги?
— Най-различни. От съвсем детски до такива, които четях като по-голям. Като тийнейджър не четях много — каза той и се усмихна внезапно.
— Какво има? — попита Декър.
— Нищо.
— Кажи ми защо се усмихваш.
— Баща ми ми четеше, когато бях малък. Погледнато отстрани, изглеждаше странно, нали разбираш, огромен корав мъж да чете книжки на малко момченце.
— Какви книжки? — поинтересува се Декър.
— Всъщност само една. — Марс се усмихна отново. — Дори обичаше да разиграва сценки от нея. Никога след това не го е правил.
— Коя беше книжката? — попита Декър със сериозен тон.
Марс се засмя.
— „Трите малки прасенца“. Каза ми, че той бил Големият лош вълк, който щял да изяде прасенцата. Понякога така се вживяваше, че ме плашеше.
Декър го изгледа продължително, докато Джеймисън и Девънпорт не откъсваха поглед от него.
— Какво има, Декър? — попита Джеймисън.
— Беше най-обикновена книжка с картинки, Декър — добави Марс. — Просто приказка.
— Да — отвърна Декър, потънал в мисли.
Телефонът му иззвъня. Погледна екрана и каза:
— Богарт е.
Отговори, изслуша федералния агент и му зададе няколко въпроса.
— Благодаря, агент Богарт. Много благодаря.
После затвори и изгледа останалите.
— Е? — каза Джеймисън. — Не ни дръж в напрежение.
— Богарт е получил отговор от федералните шерифи.
— Това означава, че родителите ми са били включени в Програмата за защита на свидетели — заключи апатично Марс.
— Не — поправи го Декър. — Не са били.
35
Двете жени гледаха право в него. Едната зряла, макар да нямаше да остарее и с минута, а другата още дете, което винаги щеше да си остане такова.
Защото и двете бяха мъртви.
Декър седеше на стола в стаята си в мотела и се взираше в снимката на съпругата си и дъщеря си.
Изваждаше я винаги когато го обземаше чувство на тъга или безнадеждност или изпиташе нужда да види лицата им. Не се тревожеше, че може да ги забрави, че споменът за тях ще потъне в някое затънтено кътче от паметта му и ще избледнее.
В паметта му нямаше затънтени кътчета.
Тя наподобяваше Таймс Скуеър, озарен от безброй светлини и неонови реклами.
Декър изпитваше странно клаустрофобично усещане, сякаш цялото му същество се смаляваше и не бе по силите му да го спре.
Новината, че нито Рой, нито Лусинда Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели, му бе нанесла тежък удар. Толкова сигурен беше, че е на прав път. Богарт обаче бе проверил догадката му, след което я бе проверил повторно. Федералните шерифи нямаха никаква причина да лъжат или да крият. Ако бяха изгубили свидетел, този факт щеше да бъде документиран подробно.
Вярно, Декър разполагаше с нишки, които да проследи, но… нищо повече. Не вярваше, че някоя от тях ще му даде онова, което толкова отчаяно търсеше.
Истината. Понякога тя му се струваше най-неуловимото нещо на света.
Апетитът му намаля заедно с шансовете да разкрие случая и той стегна колана си с още една дупка.
Дори Рой и Лусинда да не бяха поверени на грижите на федералните шерифи, пак биха могли да бягат от някакво тъмно минало. Всички улики водеха в тази посока. И Декър трябваше да открие какво точно е било това минало. За целта се нуждаеше от информация.
Това бе първата му задача.
Втората изискваше да открие кой е подкупил семейство Монтгомъри и защо.
Той стана и отиде до прозореца. Отново бе заваляло и горещината отстъпваше под напора на дъжда. Навън бе неприятно и мрачно, в унисон с чувствата му. Обилните валежи бяха твърде рядко явление в тази част на Тексас, но времето в момента определено излизаше извън рамките на обичайното.
Заради невероятната му памет някои хора го смятаха за машина. И макар уменията му за общуване да не можеха да се сравняват с някогашните и в някои отношения да приличаше на робот, Декър определено изпитваше чувства. Често се натъжаваше и изпадаше в депресия. В такива случаи паметта му не можеше да му помогне. Нещо повече, тя влошаваше нещата.
Сепна го почукване на вратата.
— Да? — извика той.
— Аз съм.
Декър прибра снимката в джоба си и отвори вратата. На прага стоеше Марс.
— Имаш ли минутка?
— Разбира се.
Марс влезе и двамата застанаха на една крачка разстояние. Преди Декър да го попита какво иска, той извади нещо и му го подаде.
Беше снимка.
Мъжът на нея беше много висок. Косата му бе кестенява и къдрава, със сребърни нишки тук-там. Лицето му бе грубовато, но добре изглеждащо. Носът му бе чупен и зараснал леко накриво. Очите му бяха като стъклени, сякаш в тях нямаше и искрица живот. Устата му бе малка и наподобяваше разрез със скалпел в долната част на лицето.