Жената бе пълната му противоположност. Висока, слаба, с буйна коса, която се спускаше по широките й рамене. Кожата й бе тъмнокафява, гладка като коприна. Декър не можа да открие нито един недостатък по съвършеното й лице. Очите й бяха изпълнени с живот. Устните й бяха извити в сияйна усмивка, която действаше заразително. И наистина, Декър усети как собствените му устни се извиват леко нагоре, докато гледа образа й.
Вдигна поглед към Марс.
— Това несъмнено са родителите ти. И това е снимката, за която спомена по-рано, онази, която ти си направил.
Марс кимна.
— Откъде я взе?
— Винаги е била с мен. Включително в затвора.
— Можеше да ми я покажеш и по-рано.
Марс изтри сълзите в очите си.
— Да, можех.
— Защо сега?
— Защото исках да ги видиш като реално съществували личности, а не като парченца от пъзел, Декар. Исках да видиш усмивката на майка ми и очите на баща ми. Исках да разбереш, че те… че те са съществували.
Декър сведе поглед към снимката. Лицето му се изопна леко от откровеното признание на Марс.
А може да е моя грешка, че ми показва снимката едва сега.
— Разбирам те, Мелвин. Кога е направена?
— Когато завърших гимназия. Много бяха горди с мен. Вече бях приет в Тексаския университет. Щях да замина. Майка ми доста плака.
— А баща ти?
Марс се поколеба.
— Не толкова.
— Майка ти е била много красива. Направо изумителна.
— Да, така е.
Двамата мъже се взираха един в друг в продължение на няколко секунди.
— Сещаш ли се нещо друго? — попита Декър.
— Имам чувството, че никога не съм съществувал.
— Защо го казваш?
Марс го погледна.
— Не знам нищо за тези двама души на снимката. Откъде са дошли? Кои всъщност са били? Защо са били убити? Нищо. И тъй като аз съм тяхно дете, все едно съм дете на нищото… Кой съм аз тогава? — Той разпери ръце. — Никой! Нищо!
Следващата минута измина в мълчание, а дъждът навън се усили. Декър извади снимката на жена си и дъщеря си и я подаде на Марс.
— Семейството ти?
Декър кимна.
— Момиченцето ти е много красиво.
— Беше много красиво.
Марс го погледна неловко.
— Знам, че много ти липсват.
Декър се приведе напред.
— Работата, Мелвин, е там, че аз знаех всичко за тях. Всичко. В семейството ни нямаше тайни и загадки.
— Добре — отвърна бавно Марс, който очевидно нямаше представа какво се опитва да му каже Декър.
— Но сега ги няма… И аз съм нищо. Като теб.
Марс имаше вид на човек, който едва се сдържа да удари нещо.
— Това ли е всичко? И няма друго? Защо, по дяволите, правим всичко това?
— Правим го, защото може да има още нещо. От нас зависи.
— Но нали каза…
— Казах, че съм нищо. Но днес. Утре може да бъда нещо. Това е единственото сигурно. Живеем в свободна страна. Всеки от нас има възможност да направи нещо.
— При мен е по-различно.
— Защо?
— А ти как смяташ, по дяволите? Защото съм черен! А ти си бял. И това е голямата разлика между нас.
— Така ли смяташ?
— Не си ли на същото мнение? Има ли друга, по-голяма разлика между нас?
— Мисля си по-скоро за мача между „Лонгхорнс“ и „Бъкайс“. Там расовата принадлежност нямаше никакво значение, важна бе победата.
Марс се подсмихна.
— Добър довод, но той не променя реалността. Аз съм чернокож, излязъл от затвора. И няма никакво значение дали съм оправдан, амнистиран или не. Нали не си забравил онези тъпаци от паркинга?
— Не мисли за тях. Те са отрепки. Но откриването на истината за това кой го е направил може да промени нещата, Мелвин.
Марс поклати глава, но Декър продължи:
— Половината хора продължават да смятат, че убиецът си ти.
— Не ми пука какво смятат.
— Изслушай ме.
Марс понечи да каже нещо, но се спря и кимна отсечено.
Декър продължи:
— Малко неща имат повече сила от истината. И когато тя е на твоя страна, започват да ти се случват все хубави работи, независимо дали си бял, черен или мулат.
— Но нали смяташе, че са били включени в Програмата за защита на свидетели? А се оказа, че не е така. Това означава, че се връщаме в изходна позиция.
— Какво правиш по време на мач, когато някой ти открадне топката? Падаш на тревата и се предаваш?