— Как? — попита Девънпорт.
— Като разрешим случая — отвърна Джеймисън.
Телефонът на Декър иззвъня и той отговори. Притисна го с рамо към ухото си, тъй като продължаваше да шофира. Над главите им се скупчваха тъмни облаци, които обещаваха още дъжд. Студеното и влажно време не притесняваше Декър. Той си мислеше за съвсем други неща, докато слушаше човека, който му се бе обадил. Благодари му и свали телефона.
— Бяха от полицията в Алабама. Открили са колата под наем, бежовата „Тойота Авалон“ с номера от Джорджия, за която ни разказа Патриша Брей. Била е наета от човек на име Артър Крендъл. — Погледна към Марс и попита: — Говори ли ти нещо?
— Не.
— Предполагам, тъй като името е фалшиво. Кредитната карта, с която е платил, също. Вероятно и шофьорската книжка, която е представил.
— Сигурен ли си, че това е същият човек? — попита Джеймисън.
— Опитват се да го потвърдят.
— Какво става, по дяволите? — попита Марс.
— Някой прави всичко възможно, за да прикрие следите си — отвърна Декър.
— Това означава ли, че Артър Крендъл е човекът, който е платил на Реджина Монтгомъри за фалшивите показания на съпруга й, след което я е убил? — попита Марс.
— Крендъл не е истинското му име.
— Ясно ми е. По този начин той ми помогна да се измъкна от затвора.
— Както вече обсъдихме, причината може да са очакванията му, че притежаваш нещо, което да навреди на него или на човека, за когото работи.
— Но това е абсурдно, Декър! Дори да знаех нещо, можеха да оставят властите да ме екзекутират и да отнеса тайната в гроба.
— Нищо чудно да се опитват да получат онова, което смятат, че притежаваш — предположи Девънпорт. — Затова те изваждат от затвора с надеждата да ги отведеш до него.
— Но защо тогава ще ме натопяват за убийствата? — попита Марс.
— Възможно е по онова време да са смятали, че това е правилният ход — обади се Джеймисън. — Да убият родителите ти, да те натопят, да те пратят в затвора… Това е най-логичното обяснение.
— Не, не е — възрази Декър.
— Има ли друго? — попита заинтригувана Джеймисън.
— Изхождаме от предположението, че хората, които са убили родителите му и са го пратили в затвора, са същите, които издирват съдържанието на онзи банков сейф. Възможно е да си имаме работа с две групи, които преследват различни цели.
— Божичко! — възкликна Девънпорт. — Сякаш нещата не бяха достатъчно сложни, та сега и това!
— Очевидно не са били — призна Декър, погледна към Марс и попита: — Кой беше личният лекар на майка ти?
— Личният й лекар ли? Защо?
— Някой трябва да е поставил диагнозата: раково заболяване в терминален стадий.
— Не си спомням.
— Помисли.
— Смяташ ли, че самоличността на личния й лекар има някакво значение? — попита Девънпорт.
— В този случай всяка подробност има значение.
40
Декър спа непробудно до пет сутринта. Когато стана от леглото и погледна навън, дъждът още трополеше по прозорците. Какво видя? Дъжд, превиващи се на вятъра клони и някоя светкавица от време на време, последвана от силна гръмотевица. Времето беше отвратително. Също като случая, който разследваше.
Той сведе поглед към стъпалата си и остана изненадан, че е в състояние да види пръстите си. Коремът му се бе стопил. За пръв път от доста време не му пречеше да види стъпалата си.
Седна на края на леглото и се протегна. Сухожилията му бяха загубили някогашната си еластичност, но още по-зле бе кръстът му, който бе скован.
Какво да се прави, това бе физическото му състояние към момента.
А психическото?
Той затвори очи и позволи на паметта си да го върне към онази вечер преди двайсет месеца, когато изгуби всичко най-ценно, което бе имал на този свят.
Добре знаеше, че със спомена ще се появи и цветът, като паразит, лепнал се за опашката на голяма риба.
Синьо.
Синият цвят съпровождаше спомена за нощта, в която бе открил семейството си мъртво. Сякаш някой бе излял кофа със синя боя върху спомена за най-милите му същества. Или някаква гигантска писалка се бе повредила и мастилото й изтичаше.
Всичко това бе в миналото.
Моли и Каси бяха мъртви и нищо не бе в състояние да ги върне. Щеше да пази спомена за тях все така ярък до края на живота си. Това бе едновременно благословия и проклятие.
Той взе душ, облече чисти дрехи и отвори вратата на мотелската стая, от която се излизаше право навън. Бе разположена на партера, а по протежение на цялата сграда минаваше навес. Всички си бяха взели стаи на партера, като Декър се бе настанил в единия край, Марс и Джеймисън по средата, а Девънпорт в далечния край.