Продължаваше да вали като из ведро. Декър се облегна на една колона и впери поглед в мрака.
Той не обичаше лъжите. Не обичаше измамите. Не обичаше злодеянията да остават без последствия. Да, хората вършеха престъпления, такава бе човешката природа. Но те трябваше да понесат наказание за погрешния избор, който са направили.
Погледна часовника си. Минаваше шест. Слънцето се завръщаше от другия край на света, но когато изгрееше, щеше да остане скрито зад гъсти буреносни облаци. Край мотела имаше кафене, до което Декър можеше да стигне, като върви само под навеса, без да се излага на дъжда.
Измина разстоянието за две минути. Вътре завари трима души, които вече закусваха, а уморена на вид сервитьорка им поднасяше кафе. Когато видя Декър да влиза, жената го посрещна с широк жест.
Очевидно Декър можеше сам да реши къде да седне. Избра си маса колкото се може по-далече от останалите клиенти. Седна, взе менюто и го прегледа набързо. Имаше чувството, че всяко нещо е заредено с конска доза холестерол.
Когато сервитьорката дойде при него, той си поръча кафе, портокалов сок и препечена филийка.
— Имате ли омлет от белтъци? — попита я накрая.
Тя го изгледа объркана и той добави:
— А може би плодова салата?
Погледът й доби фокус, на лицето й изгря усмивка.
— Разбира се, ей сегичка ще ти донеса една. Ясно, падаш си по здравословната храна.
Минута по-късно тя му донесе кафето. Декър отпи голяма глътка. Беше горещо, приятно на вкус и стопли тялото му, докато навън дъждът продължаваше да се лее. Облегна се на стола си, отпусна се, притвори очи и се замисли.
Първо, Рой и Лусинда Марс несъмнено бяха имали таен живот, който датираше отпреди раждането на сина им. Променили бяха имената си и бяха заживели на друго място, за да избягат от миналото си. Белегът зад ухото на Рой Марс можеше да е от пластична операция.
Второ, няколко национални спортни канала ги бяха показали малко преди да бъдат убити.
Трето, Рой Марс бе изпразнил банковия сейф два дни преди смъртта си. Съдържанието на сейфа и сегашното му местонахождение оставаха неизвестни.
Четвърто, Лусинда Марс бе страдала от онкологично заболяване в последен стадий.
Пето, родителите бяха убити, а синът им — натопен за това престъпление.
Шесто, Мелвин Марс е щял да бъде екзекутиран, но показанията на Чарлс Монтгомъри го бяха спасили в последния момент.
Седмо, Мелвин Марс бе освободен от затвора.
Осмо, Чарлс Монтгомъри бе екзекутиран.
Девето, почти сигурно бе, че Чарлс Монтгомъри е излъгал.
Десето, Реджина Монтгомъри се бе облагодетелствала от признанията на съпруга си.
Единайсето, Реджина беше убита, вероятно от мъжа с тойотата.
Дванайсето, някой издирваше съдържанието на банковия сейф.
Тринайсето, този някой можеше да е различен от онзи, който бе натопил Марс за убийството на родителите му.
Последва лавина от въпроси, най-важните сред които бяха: кой е платил на Монтгомъри? Ако беше човекът с тойотата, защо го бе направил? За да изкара Марс на свобода, да го проследи и да открие съдържанието на сейфа? В такъв случай действията му бяха доста непохватни. А и как би могъл да е сигурен, че Марс знае какво има в сейфа и къде се намира то? Защо сега, след повече от двайсет години? Защо не тогава? Защо не са измъчвали Рой и Лусинда, преди да ги убият? Така са щели да научат къде са скрили нещата от сейфа.
Може и да са ги измъчвали, но те да са отнесли тайната си в гроба.
Декър не разполагаше с теория, която да даде задоволителен отговор на всички тези въпроси.
Паметта му бе безпогрешна, но това не означаваше, че винаги има отговори. Ако някой изречеше лъжа, Декър щеше да я запомни, но нямаше да разбере, че е лъжа, докато не я съпоставеше с други факти, които да разкрият нейната несъстоятелност.
Основният му проблем в случая не бе нито лъжата, нито несъответствието между фактите, а обстоятелството, че не знае достатъчно.
— Така си се замислил, че мозъкът ти ще запуши.
Декър вдигна поглед и видя Марс.
Покани го да седне и той се настани срещу него.
— Помисли ли върху това, което те помолих? — попита Декър.
Марс кимна.
— Мислих цяла нощ. И въпреки това идвам при теб с празни ръце, Декър. Чувствам се… чувствам се като идиот. Оказва се, че не съм познавал собствените си родители. Целият ми живот се въртеше около футбола…
Бе очевидно, че Марс иска да каже още нещо, но не намира нужните думи. Затова само поклати глава.
— Не се предавай — посъветва го Декър. — Може да се сетиш нещо — окуражи го той, докато сервитьорката приближаваше с поръчката му.