— Съдията ми позвъни. Казах му каквото трябваше да чуе.
— Как са сега нещата във Вашингтон? Всичко наред ли е?
— Отново работя по случая. Вероятно това означава, че шефовете са осъзнали грешката си.
— А разводът?
— Нищо радостно в това отношение. Но предполагам, че съвсем скоро ще спре да ми пука. Имам работата си, която ми стига.
— Сигурен ли си?
— Не, но това е версията, която разказвам пред света, и гледам да се придържам към нея. — Погледна папките на масата и отбеляза: — Не разполагаме с много улики.
— Така е. Ще взема пистолет за Джеймисън и ще й покажа как да борави с него.
Богарт го погледна изненадан.
— Да не би да очакваш ново отвличане?
— Не, но и миналия път не очаквах, а сгреших.
— Добре дошъл в клуба.
Декър стана.
— Къде отиваш? — попита Богарт.
— Да купя оръжие за Джеймисън, след което ще се отбия при лекаря.
— Не си ли добре?
— Не, всичко е наред. Дръж Мелвин под око.
Той излезе и остави Богарт с поглед, вперен в гърба му.
Декър избра за Джеймисън компактен деветмилиметров пистолет. В Тексас се изискваше специално разрешително за носенето на скрито оръжие, но когато Джеймисън представи в оръжейния магазин служебната си карта от ФБР, а Богарт изпрати на собственика официален имейл с подробности за работата й в Бюрото и потвърждение за правото й да носи оръжие, човекът прескочи тези формалности и им връчи пистолета.
Когато Джеймисън извади кредитната си карта, за да плати, мъжът възкликна:
— Нима проклетото федерално правителство е толкова закъсало, че ви кара сами да си купувате пистолети?
— Плащат ни само патроните — отвърна тя.
В задната част на магазина имаше стрелбище. Декър й показа как да зарежда пистолета и да се прицелва. После я накара да изстреля стотина куршума, преди да остане доволен от резултата.
Джеймисън прибра пистолета в кобура и двамата с Декър си тръгнаха заедно.
— Чувствам се странно… не съм свикнала да нося оръжие — каза тя.
— По-добре да носиш оръжие и да не ти потрябва, отколкото да не носиш и да ти потрябва.
Качиха се в автомобила под наем и потеглиха.
— Къде отиваме?
— При един лекар.
— Във връзка с разследването ли?
— Да.
— Декър, трябва да се върнем при останалите и да им помогнем да намерят Девънпорт.
— Това, което трябва да направим, е да разрешим случая. Няма друг начин да открием кой я е отвлякъл и къде я държи.
Спряха на паркинга пред малка тухлена сграда. Таблото с имената на наемателите във фоайето показваше, че всички са свързани по един или друг начин с медицинската професия. След като зададоха безброй въпроси и изгубиха повече от час, най-сетне откриха кабинета, който им трябваше.
Сестрата, която наближаваше седемдесет и бе толкова широка, колкото и висока, веднага си спомни за семейство Марс.
— Да, бяха наши пациенти.
— Можете ли да ни кажете нещо за тях? — попита Декър.
— Та това беше преди двайсет години!
— Каквото и да било — настоя той.
Жената седна зад металното си бюро.
— Открояваха се сред останалите пациенти, защото бяха първата смесена двойка, която посещаваше нашия кабинет. Вероятно и първата в историята на града.
— Местен лекар ли изроди Мелвин Марс?
— Да, доктор Търнър. Той обаче е покойник от… седем години.
— В местната болница ли роди Лусинда?
— Да, аз асистирах на доктор Търнър. Градчето е малко. Той беше общопрактикуващ лекар, но тук се налагаше да върши какво ли не. — Сестрата се замисли и каза: — Лусинда беше най-красивата жена, която съм виждала някога. Имаше съвършено лице. А тялото й… мога само да мечтая за тяло като нейното. Краката й бяха по-дълги от цялото ми тяло.
— Когато тя забременя ли започнаха да идват при вас? — попита Декър.
— О, Лусинда беше в петия месец, когато се появиха в града. Много добре си спомням, защото самата аз бях пристигнала тук година по-рано и тя ме питаше къде пазарувам, каква работа може да си намери…
Декър погледна Джеймисън, после отново насочи вниманието си към сестрата.
— Значи е дошла в града бременна?
— Да, вече й личеше, но не беше напълняла много. Аз качих двайсет килограма с първото си дете, петнайсет с второто и пак петнайсет с третото. А тя роди Мелвин и седмица по-късно изглеждаше така, сякаш никога не е била бременна. При това Мелвин беше едро бебе. Към четири килограма и половина. Още тогава си личеше, че ще стане едър мъж. Баща му също беше висок и едър. На ръст беше колкото вас и тежеше към сто и двайсет килограма, в които нямаше и грам тлъстина. Не беше човек, с който някой би искал да си има неприятности.