Роджър Зелазни
Последната от дивите
Преди доста време написах един разказ, публикуван от Фред Пол в „Галакси“ под името „Дяволска кола“. (Моето оригинално заглавие беше „Утрото на аления суингър“ C’est la guerre1 ). Изминаха петнадесет години и аз прочетох книгата на Рос Сантий Земя на Апахите. В нея имаше глава, описваща минаването на табун диви мустанги. Докато я четях, продължавах да си мисля за „Дяволската кола/Суингъра“. След това разбрах защо и всичко си дойде на мястото; Знаех, че по-ранният ми разказ има нужда от продължение — измислено, разбира се, след петнадесет години. Нарекох го „Последната от дивите“ и така сториха и Омни.
Въртейки се през съня на времето и праха, те пристигнаха под студеното като езеро, синьото като езеро, дълбокото като езеро небе, а слънцето блестеше като строшен запален отломък над западните планини, вятърът — камшик от танцуващи пясъчни дяволи, хладен тюркоазен западен вятър, завладяващ, мамещ, съблазняващ, галещ вятър. Караха с изтъркани гуми, полюшваха се на счупени амортисьори, смачкани купета, избелели бои, изпочупени прозорци, черни, сиви и бели ауспуси, бълващи дим след тях на север, откъдето бяха дошли този ден. Внушителна колона от автомобили, хвърлящи струи от огън над и пред себе си. И те пристигнаха, развалини в нестроен ред, изживели целия цикъл от младостта до старостта, от светкавица до тлеещ дим, игнорирани от изчезналите си стопани…
Мърдок лежеше по корем на билото на хълма и наблюдаваше с мощен полеви бинокъл напредващото хергеле. В коритото на пресъхналия ручей от дясната му страна, стоеше Ангела на Смъртта, като мираж в изгнание, проблясвайки на слънцето, вибрирайки, съпротивлявайки се на реалността — целият в млечнобяло и хром, с бронирани стъкла, оборудван с лазерно оръдие и две установки за бронебойни ракети.
Това бе земя на хълмове, дълги ридове и дълбоки каньоните се насочваха към каньоните. Много скоро щяха да бъдат поставени пред избор. Можеха да навлязат в този каньона или да продължат на изток към по-далечния. Можеха също така да се разделят и да поемат и по двата прохода. Резултатът щеше да бъде един и същ. По билата на останалите хълмове се бяха разположили и чакаха други въоръжени наблюдатели.
Докато чакаше да види избора им, Мърдок си припомняше последните петнадесет години, до онзи момент, когато Дяволската Кола бе унищожена в гробището за стари коли. Бе посветил последните двадесет и пет години от живота си в преследване на дивите. В това време се бе превърнал в световно изявен авторитет по хергелетата от коли техния бит, психология, начини на поддръжка и зареждане — научавайки почти всичко за маршрутите им, с изключение на точната природа на онзи първоначален поток, довел до мутиралата радиокомуникативна програма, разпространила се подобно вирус сред компютризираните автомобили в онази фатална година. Някои, но не всички, се бяха оказали податливи, и сходството с някаква болест бе затегнато като с гаечен ключ. Други преболедуваха и се възстановиха и бяха открити в гаражите си или паркирани пред къщите си на сутринта, с изтощени акумулатори, но с готовност да служат, и обзети от неохота да докладват за деянията си през изминалите дни. Защото дивите убиваха и извършваха набези, превръщаха сервизите в крепости, а магазините за коли във фортове. черният Кади дори разнасяше навсякъде със себе си останките на шофьора си, който бе станал неразделна част от него преди доста време.
Мърдок усещаше под себе си вибрациите. Той свали бинокъла, който вече не му бе необходим и се загледа в синия вятър. След малко чу и почувства шума, — над хиляда ревящи мотори, ръмжащи скоростни кутии, сблъсъци и хрущене на ламарини — последното диво хергеле устремно се спускаше към гибелта си. Бе копнял за този ден в продължение на четвърт век, от момента, в който смъртта на брат му го накара да тръгне по този път. Колко коли беше имал? Вече не помнеше. И сега…
Припомни си дните, когато проследяваше, дебнеше, наблюдаваше и записваше. Жизнено необходимите търпение и самоконтрол, волята да се възпре, когато незабавното унищожение на обекта на мъстта бе най-желаното нещо. Но имаше и полза от въздържането — наградата бе ден като този и това, че да види смъртта и на последната кола. Все пак, спомените оставяха странни дири в паметта му.
Докато наблюдаваше приближаването им, той се сети за борбите за надмощие, на които бе ставал свидетел, преследвайки хергелетата. Обикновено победената кола се оттегляше след като станеше ясно, че губи битката: със смачкан радиатор, разцепени капаци, строшени фарове, намачкано и сцепено купе. След което колата победителка тръгваше на почетна обиколка, описвайки широки кръгове с надут клаксон, демонстрирайки победата и превъзходството си. Победената, на която сервизът на хергелето отказваше ремонт, често се влачеше след стадото като изгнаник за известно време. Случваше се понякога да я приемат обратно, ако откриеше нещо, което да заслужава един набег. По често, обаче, оставаше да се скита из Равнините и повече никой не я виждаше. Веднъж беше проследил една, чудейки се дали не е намерила път към някое неизвестно автомобилно гробище. Поразен видя как тя изведнъж се озова на върха на едно високо скалисто плато, обърна се с лице към скалата надвиснала над дълбоката клисура, превключи скорости и се потегли напред, за да се хвърли в пропастта, където се разби, преобърна и избухна в пламъци.