Той им показа бял квадрат от сгънати листове. Започна да ги разгъва, разкривайки две страници, изпълнени с дати, имена и цифри; логото над тях беше дърво.
— Какво е това?
— Занесохме в лабораторията листа хартия, на който убиецът от сикариите беше написал загадката, и извадихме късмет — обясни Гросман, докато разгъваше страниците. — Открихме, че става въпрос за рядък вид хартия, който се произвежда в една фабрика в Тел Авив. — Размаха листовете. — Това е списък на клиентите, на които фабриката е доставяла тази специална хартия. Вижте кой е дванадесетият клиент…
Арни Гросман постави дебелия си пръст върху реда в средата на втората страница под погледите на Валентина и Томаш. Написаното там не оставяше и капка съмнение.
Фондация „Аркан“.
XLVIII
Нощта беше студена и неприятна, но такава дреболия не можеше да откаже Сикариус от неговата мисия. Нима вече не беше прекарвал безбройни нощи на открито на върха на хълма на Масада при леден вятър от пустинята и планините? Какво беше една нощ в Еврейския квартал на Стария град на Йерусалим, на две крачки от Стената на плача и свещения хълм Мория, където преди се е издигал Храмът със Светая светих? Нима би могло да е саможертва? Подобно нещо не би могло да му причини страдание.
Това беше чест.
Част от нощта беше прекарал, декламирайки Псалтира, свещените стихове от Писанието, докато наблюдаваше какво се случва на улицата. Но нощта беше спокойна. Сега, след раждането на деня, Еврейският квартал се пробуждаше, чуваше се хлопане на врати, стъпки, отекващи по тротоарите, и звънец на велосипед, който минаваше по улицата. Старият град на Йерусалим се раздвижваше със сутрешното слънце, подготвяйки се за нов ден. Слънцето къпеше покривите на старинните сгради, но все още беше много ниско и не стигаше до земята.
Далечното бръмчене, което в началото се смесваше с далечния шум от трафика отвъд стените, се превръщаше във все по-силен грохот, който заглуши всички останали звуци. Сикариус сведе поглед към края на улицата и след няколко секунди забеляза три мотора и два автомобила, които изникнаха тържествено. Бяха полицейски.
Кортежът спря точно пред стъпалата, където Сикариус беше прекарал нощта, и това го принуди да придърпа качулката, за да скрие по-добре лицето си. Полицаите с мотори останаха по местата си, хвърляйки подозрителни погледи във всички посоки, включително и към монаха, който, изглежда, дремеше на едно от близките стъпала. Мъжете в колите изскочиха навън, заговориха оживено и се събраха в групичка, която притегляше вниманието на монаха.
След малко групичката се отправи към вратата на фондацията и позвъни на звънеца.
Бяха шестима души, които Сикариус веднага разпозна: главният инспектор на полицията Арни Гросман, трима цивилни агенти и двамата чужденци — инспекторката от италианската полиция и португалският историк. При вида на гипсираната ръка и превръзката на шията на мъжа, когото беше нападнал предишната вечер, по скритото в качулката лице на Сикариус се плъзна усмивка.
Беше свършил добра работа.
Групичката се забави на вратата. Главният инспектор на полицията натискате настойчиво звънеца, а тримата му подчинени започнаха да оглеждат прозорците на сградата на фондацията, като че ли искаха да разберат дали има някого вътре. Историкът поглеждаше часовника си и разговаряте с италианката. Сикариус я огледа. Хубава жена, заключи той; приличаше на онези красавици, които понякога се появяваха по френските филми — с тъмни коси и котешки очи.
Вратата се отвори.
XLIX
— Полиция!
Гросман размаха значка пред секретарката, за да потвърди легитимацията си. Чернокосото момиче примигна, смутено от вида на толкова много специални агенти и коли със сирени пред входа на фондацията, и отстъпи назад.
— С какво мога да ви помогна?
Арни Гросман прекрачи прага с походката на човек, който владее положението.
— Искаме да говорим с Арпад Аркан — заяви той. — Тук ли е?
— Един момент, моля.
Секретарката отиде до телефона и набра някакъв номер. От другата страна явно й отговориха, защото тя заговори много бързо, почти истерично. След това замълча, кимна и затвори. Върна се във фоайето и махна на посетителите.
— Моля да ме придружите.
Качиха се на първия етаж и се натъкнаха на внушителната фигура на президента на фондацията, застанал с ръце на кръста на края на стълбището; гъстите му вежди бяха недоверчиво свъсени — поза на войник, който посреща врага си. Здрависаха се хладно. Аркан стисна ръката на Гросман и удостои останалите само с кимване. Когато видя Валентина, той не скри своята неприязън. Очевидно италианката не беше добре дошла тук, но тя не показа и най-малко притеснение от това.