Домакинът заведе посетителите в кабинета си. Тъй като там имаше само два стола, а те бяха шестима, секретарката отиде да донесе още столове. Докато се настаняваха, Томаш се загледа в папирусите и листовете пергамент, окачени в рамки по стените, като се опитвате да отгатне от кога датират; прочете няколко реда на иврит и на гръцки, които му заприличаха на цитати От Стария завет. Прецизността и старанието, вложени в текста на един пергамент, изглежда, изразяваха професионализма на Александрийската школа, което означаваше, че става въпрос за много ценен екземпляр; друг ръкопис му се спори византийски, от по-късен период и не толкова интересен. Междувременно всички се настаниха и португалецът се почувства длъжен да последва примера им, като седна на единствения свободен стол.
— Е, на какво дължа тази повторна визита? — попита Аркан, вече наместен в креслото си зад бюрото. — Предполагам, че е свързано с тримата убити учени…
Гросман се прокашля.
— Правилно предполагате — потвърди той и кимна към Валентина. — Неотдавна получихме молба от полицейските служби в Италия, Ирландия и България да сътрудничим в международно разследване, ръководено от инспектор Феро от Италианската криминална полиция, със съдействието на професор Нороня, историк в Нов лисабонски университет.
— Вече се запознахме — ядосано промърмори президентът на фондацията. — Идваха тук онзи ден.
— Информираха ме — каза израелският полицай. — Но разбрах също, че по някакво съвпадение трите жертви са се запознали точно тук, в тази сграда, по време на срещата си с вас.
Гросман замълча и задържа изпитателен поглед върху събеседника си.
— Така е наистина.
— Три месеца по-късно тримата учени са били убити — добави сухо главният инспектор и присви очи. — Странно съвпадение…
Аркан се размърда в креслото си, явно смутен от последната забележка.
— Това са инсинуации — каза той, полагайки усилия да контролира гласа си. — Нямам никаква вина за случилото се. Съжалявам за тяхната смърт и ако можех да върна времето, изобщо нямаше да ги поканя.
— Сигурно — каза Гросман. — Проблемът е, че съвпаденията не свършват тук. — Той посочи към Валентина и Томаш. — Часове след като нашите колеги са дошли да разговарят с вас и вие сте ги изхвърлили, професор Нороня е бил нападнат от непознат в хотелската си стая.
Домакинът впери поглед в Томаш; ако не беше изненадан, то поне добре се преструваше.
— Какво?
Португалецът повдигна гипсираната си ръка и протегна врат, за да покаже превръзката си, като се насили да се усмихне.
— Това са доказателствата.
Главният инспектор на израелската полиция не сваляше поглед от събеседника си, сякаш изучаваше реакциите му.
— Още едно съвпадение, не мислите ли? — попита загадъчно той. — Вие сте се ядосали, изгонили сте ги от фондацията и след няколко часа някой ги напада.
Аркан скочи на крака. Лицето му пламтеше, рунтавите му вежди трепереха от възмущение.
— Как смеете! — изкрещя той. — Намеквате, че аз… че аз имам нещо общо е това? — Президентът посочи Томаш, сякаш той беше това. — Но какво стана тук? Да не би всички да са се побъркали? Как може да си помислите подобно нещо? С какво право? Нима съм виновен за всичко лошо, което се случва по света?
Президентът на фондацията трепереше от възмущение, но това, изглежда, не смути Гросман, който седеше спокойно на стола си, преметнал крак връз крак, и изчакваше бурята да отмине.
— Успокойте се — посъветва го накрая. — Никой в нищо не ви обвинява. — Той спусна крака си на пода и се наведе към своя събеседник. — Все още. — Облегна се назад, изключително доволен от себе си, и отново кръстоса крака. — Проблемът е, че има още едно съвпадение. — Направи знак на полицая, който седеше до него, и той му подаде няколко документа. Главният инспектор ги разгърна и извади лист хартия. — Това познато ли ви е?
Ставаше въпрос за загадката, която Томаш беше дешифрирал предишната вечер в болничната стая.