Аркан се наведе над бюрото, за да види по-добре написаното, и придоби недоумяващ израз.
— Нямам представа какво е.
— Шарада, която нападателят на професор Нороня е оставил на местопрестъплението — обясни Гросман. — Послание, което напомня бележките, открити до жертвите в Рим, Дъблин и Пловдив.
— И какво?
— Дадох тази бележка за анализ. Свързахме се с производителя на хартията в Тел Авив и разбрахме, че това е много рядък вид, доставян само на петнадесет клиента. Вашата фондация е един от тях.
Аркан зяпна от учудване.
— Моля?
Гросман размаха бележката, на която беше написана загадката.
— Тази хартия вероятно идва от вашата фондация — каза бавно той, изговаряйки думите почти на срички. — Можете ли да обясните този факт?
Погледът на домакина се местеше между бележката и лицето на главния инспектор, като че ли можеше да намери отговора на въпроса някъде по средата.
— Аз… аз не знам — заекна той. — Това… това е невъзможно. — Поклати непоколебимо глава. — Не може да бъде.
— Но така твърдят от фабриката. — Гросман не сваляше очи от събеседника си. — Сега забележете последователността на събитията. Вие сте имали спор с инспектор Феро и професор Нороня. Няколко часа по-късно професор Нороня е бил нападнат. Нападателят е оставил шарада, надраскана на хартия, взета от вашата фондация.
— Моля да ми обясните.
Аркан изглеждаше объркан, почти неспособен да каже нещо свързано.
— Има някаква грешка! — възкликна той. — Подобно нещо означава, че… че… — Отново поклати глава. — Не, не може да бъде! Трябва да има някакво обяснение!
— Разбира се — съгласи се Гросман все така спокоен. — И първото обяснение е свързано с тримата учени, които сте посрещнали тук, във фондацията, и които по-късно са били убити. Все още на никого не е ясно полето на изследване, което ги е свързвало.
— Наех ги за консултация — заяви домакинът. — Няма нищо за обясняване!
Главният инспектор отново направи знак на мъжа до себе си. Полицаят му подаде още един плик, който Гросман отвори. Извади писмо, което бе написано на лист с официалните символи на Израел.
— Ако продължавате да упорствате и да мълчите, опасявам се, че ще трябва да ви поканя да ни придружите за допълнителни разяснения — каза той, подавайки му писмото. — Вижте дали данните са точни.
Аркан колебливо пое документа с любопитен поглед.
— Какво е това?
— Заповед за арест — обясни израелският полицай, — с вашето име.
— Моля?!
— Предвид редицата съвпадения, свързващи вашата организация с този странен случай, съдията се съгласи да ни даде разрешение за задържането ви по време на разследването. — Гросман се усмихна. — Ще отнеме най-малко две години, докато изясним всички аспекти.
Президентът на фондацията беше толкова слисан, че дори не успя да прочете текста на заповедта.
— Две години?!
Гросман кимна.
— Най-малко. Периодът може да се удължи с една година.
Аркан залитна назад и се облегна сломен в креслото си. Заповедта беше в ръката му, но той явно не я забелязваше.
— Господи!
Главният инспектор огледа ноктите на ръцете си, сякаш в този момент се интересуваше само от личната си хигиена.
— Освен ако не решите да си спестите тези неприятности и пи обясните истинската причина, поради която сте повикали професор Ескалона, професор Шварц и професор Вартоломеев на среща. — Вдигна поглед и се взря в събеседника си. — Искам истинската причина.
Лицето на Арпад Аркан беше мъртвешки бледо. Капчици пот се стичаха по бузите му, докато преценяваше възможностите си. Дилемата го парализираше. Спря погледа си на всеки от петте полицаи срещу себе си и забеляза симпатия само в лицето на португалеца, който очевидно не харесваше безизходните ситуации, в които човек е поставен пред ужасната перспектива да изгуби свободата си. Какво да прави?
Чу звън на метал и видя, че един от полицаите вече приготвяше белезниците. Разбра, че времето изтичаше. Почти изпаднал в транс, президентът на фондацията се насили да вземе решение и стигна до извода, че щом нещата бяха стигнали дотам, на първо място трябваше да постави личния си интерес.
— Това преминава всякаква граница — заяви той. — Ще ви кажа всичко. Но не тук.
— Тогава къде?
— На мястото, където се върши работата.