Отново хвърли поглед към стената. Какво да прави с бодливата тел? Нямаше да е приятно, но в багажника на мотора имаше клещи, които щяха да разрешат този проблем. Разполагаше и с необходимите въжета, за да се изкачи догоре. Естествено, в багажника се намираше и най-важният инструмент, който му беше нужен за мисията.
Свещеният кинжал.
LIV
Тази сграда беше най-голямата в комплекса. Веднага след като групата излезе от Едем, както се наричаше оранжерията, Аркан и Хаманс поведоха гостите към гигантско съоръжение с извита форма, подобно на огромно корито. Гледано отдалеч сред дърветата, не изглеждаше толкова голямо. Но отблизо истинските размери на сградата се разкриваха в цялото си величие.
— Какво е това? — попита Арни Гросман, слисан от размерите на конструкцията. — Прилича на кораб.
— Наричаме го Ковчега.
— Като Ноевия ковчег?
— Точно така — потвърди президентът на фондацията. — Главната сграда на нашия изследователски център. Катедрала на науката, ако предпочитате.
Двамата домакини въведоха групата в Ковчега. Във въздуха се усещаше лека септична миризма на алкохол и формалин, която сякаш пропиваше всичко. Посетителите прекосиха фоайето и минаха по голям коридор със стъклени стени, зад които се намираха няколко лаборатории. Цял легион служители в бели престилки се трудеха над микроскопи, епруветки, пипети и различни материали, които изучаваха.
Стъклените стени продължаваха около стотина метра, след това бяха заменени от каменни зидове. Групата сви зад ъгъла и професор Хаманс отвори една врата, като покани посетителите да минат пред него.
Първа влезе Валентина, след нея Томаш и накрая Гросман. Тримата замръзнаха по местата си, когато видяха какво има зад вратата.
Това бе стая на ужасите.
Залата, в която ги въведоха, беше хранилище със стъклени съдове с всякакви размери, подредени в редици на рафтовете. Миризмата на алкохол и формалин тук беше по-силна; виждаше се съдържанието на стъклениците. Трупове. Стотици тела, затворени в стъкленици с течен разтвор. Имаше зайци, птици, плъхове, кучета, ярета и маймуни. Всички те плуваха в течността в стъклениците с празни очи и с крайници, разперени в странни пози, сякаш смъртта ги бе настигнала внезапно.
— Какъв ужас! — възкликна италианката. — Какво е това?
Арпад Аркан съзерцаваше рафтовете със стъклениците като артист, който се любува на творбите си.
— Нашите експерименти — каза той. — Не забравяйте, че се намираме в Център за авангардни молекулярни проучвания.
— Убивате животни и ги пъхате в стъкленици? — възмути се тя. — Що за работа е това?
Двамата домакини се разсмяха.
— Нашата работа не е да убиваме животинките — обясни професор Хаманс, — а да създаваме животни. И като казвам „създаваме“, не е в смисъла на създаване на хранителен продукт, а в библейския смисъл на думата.
— Библейския? Какво искате да кажете?
Директорът на Департамента по биотехнология разпери ръце, показвайки всичко наоколо.
— Помните, че името на тази сграда е Ковчегът, нали? Това е така, защото участва в акта на сътворението. — Той посочи към съдовете, подредени на рафтовете. — Тези животни са неуспешни опити. Но ние усъвършенстваме методите си и броят на успешните случаи расте.
Томаш придоби недоумяваш израз. Думите на Хаманс му се струваха лишени от смисъл.
— Какви експерименти? Успех в какво?
Аркан се обърна към гостите, повдигна гъстите си вежди и се усмихна.
— Клониране.
— Моля?
— Нашият център се занимава с това.
Историкът и двамата полицаи се спогледаха.
— Но… но… защо?
Арпад Аркан сдържа усмивката си като дете, което показва играчките си на съседските деца, и се обърна към служителя си.
— Обясни им, Петер.
— Всичко ли?
— Почти всичко. Последната част е за мен.
Дойде ред на професор Хаманс да се усмихне.
— Е, по-добре да започнем от началото. — Той се взря в тримата посетители. — Какво знаете за начина, по който функционират гените?