Арни Гросман, изпълнен с нетърпение и безпокойство, се възползва от този отговор, за да се опита да насочи разговора към разследването.
— Това обяснява защо фондацията е наела професор Вартоломеев — отбеляза израелският полицай. — А другите две жертви? Каква е тяхната роля в тази схема?
С отговорите на тези въпроси се зае президентът на фондацията.
— Да започнем с професор Александър Шварц — предложи Аркан. — Както знаете, той беше професор по археология в Амстердамския университет. Всъщност едно от нещата, върху които усилено работим, е проучването на ДНК от фосили.
— ДНК от фосили? — учуди се Томаш — Това не е ли в сферата на научната фантастика?
Професор Хаманс отново се отправи към лавиците и спря пред една от стъклениците. В нея плуваше нещо, което наподобяваше миниатюрно парче месо.
— Виждате ли това? — попита. — Знаете ли какво е?
Португалецът изду долната си устна.
— Мускул?
Ученият поклати глава.
— Резултат от ново генетично изследване, върху което работим и за което се нуждаехме от съдействието на професор Шварц и особено от неговите способности в сферата на археологията. Древната ДНК.
— Как така древна?
— Древна като тази на изчезналите животински видове например.
Историкът смръщи чело и отново погледна към стъкленицата, посочена от директора на Департамента по биотехнология.
— Това е ембрион от вече изчезнал вид?
— Правилно.
Томаш се приближи до стъкленицата и внимателно се вгледа в малкото парче месо, което плуваше вътре. Опита се да отгатне формите му, но си даде сметка, че на този етап от развитието му това бе невъзможно.
— Що за вид е това?
Професор Хаманс се усмихна и в уморените му очи блестеше пламък на задоволство.
— Неандерталец.
LVII
Движенията на натрапника бяха точни и дискретни като на котка, която дебне жертвата си. Прикрит от листата на храста, където се беше спотаил, Сикариус извади от джоба си малък пейджър, който беше приготвил специално за операцията, и погледна дисплея. Сигналът указваше мигаща точка на север-североизток. Отправи поглед в тази посока и видя най-голямата сграда в комплекса, с извита и открита конструкция, наподобяваща гигантски кораб.
— Значи Учителят е там… — прошепна той.
След малко щеше да разучи сградата. В момента имаше други приоритети. Обходи хоризонта с поглед, за да се увери, че пътят е чист.
Така и беше.
След това прецени разстоянието, което трябваше да измине. Имаше около триста метра. Това бе четиридесетсекунден пробег; стори му се прекалено много време и реши, че ще е неразумно да премине разстоянието наведнъж. Затова потърси междинни пунктове и избра едно дърво и жив плет, които му се видяха подходящи. Щеше да прекоси разстоянието на три пъти — всяка част от приблизително сто метра. Това означаваше, че ще е изложен на показ около дванадесет секунди за всеки етап. Прецени, че рискът е разумен.
Като спринтьор, освободен от стартовото блокче, Сикариус напусна храста, където се беше скрил, и затича с максимална скорост към дървото. Стигна до маслината и веднага изчезна в нея, притискайки се до наклоненото стъбло, сякаш бе част от дървото. Изчака няколко секунди и се огледа наоколо — първо, за да се увери, че никой не го е забелязал, и след това, за да провери дали пътят е все още чист. Повтори процедурата в отсечката до живия плет и се хвърли зад него. Поясът от подрязана растителност не беше достатъчно висок и се наложи да легне на земята. Остана няколко секунди проснат на тревата, за да нормализира дишането си. После надигна глава и отново огледа терена, за да прецени дали може да приключи третия етап още сега. В този миг съзря двама мъже, които се разхождаха в градината на четиридесетина метра от него, и наведе глава.
След като гласовете се отдалечиха, Сикариус отново провери периметъра. Пътят беше чист. Бързо се изправи и завърши третия етап, облегнат на една стена. Беше стигнал до сградата. Скри се в един закътан ъгъл и отново погледна пейджъра. Сигналът, изглежда, идваше от другата страна.
Още малко.
Заобиколи огромната сграда, като този път избягваше бързите движения. Постара се да върви бавно и да се движи в сенките; очите му се взираха в тревата, сякаш търсеше плевели. Ако някой го видеше отдалеч, нямаше да събуди подозрение. Щяха да решат, че е градинар, и нямаше да се занимават с него.