Блиндираната врата се затвори с тихо изписукване зад групичката хора, оставяйки навън посребрена табела, на която пишеше Кодеш ха Кодешим.
И да бе имал някакви съмнения, те се разсеяха в този момент.
Беше точно където трябва.
LXII
Блиндираната врата се затвори и тримата посетители се огледаха наоколо със смесица от предпазливост и любопитство, показвайки огромно уважение към мястото, където се намираха. Бяха влезли в просторна зала без прозорци, с няколко пътеки между сложна апаратура и работни плотове. По стените се виждаха редица лъскави бели врати, като тези на хладилниците. Налягането на въздуха беше малко по-високо от нормалното, за да предотврати проникването на микроорганизми или излишен прах; термометърът на стената показваше 1 градус по Целзий. Беше студено, но скафандрите ги предпазваха от студа.
— Това ли е Кодеш ха Кодешим? — попита Томаш, оглеждайки внимателно помещението. — Наистина ли тук е Светая светих?
Арпад Аркан кимна.
— Вече ви казах.
Групата притихна за няколко секунди в очакване; очите им шареха във всички посоки. Само че нищо не се случваше и Арни Гросман, най-нетърпеливият от тримата посетители, не се сдържа.
— Ако това е Кодеш ха Кодешим, къде е бог? Не трябва ли той физически да присъства тук?
— Той е тук — увери го домакинът. — Намира се в тази стая. В човешки образ.
Очите на гостите отново потърсиха следи от божествено присъствие, сякаш то беше нещо материално. По не виждаха нищо необикновено, като изключим цялото това оборудване, което превръщаше мястото едва ли не в лабиринт. Може би ако претърсят всичките му коридори, ще открият нещо.
— Къде?
Аркан се вмъкна в един от коридорите, чиито стени бяха изградени от шкафове и оборудване, и махна на тримата да го последват. След стотина метра излязоха на малка площадка. В средата имаше маса с микроскоп, ампули, спринцовки и епруветки, но най-важното се намираше зад нея.
Врата на огромен фризер. Сложна плетеница от червени светлини, които се пресичаха във всички посоки, опасваше като паяжина загадъчния фризер. За да изисква толкова сложно устройство за сигурност, онова, което се пазеше там, беше наистина безценно.
Преди да заговори, президентът на фондацията изчака всички да стигнат до площадката.
— Някой от вас чувал ли е за Армон ха Нацив?
— Разбира се — отвърна веднага Арни Гросман, придърпвайки полицейските си пагони. — Това е квартал на около пет километра южно от Стария град на Йерусалим, близо до хълма Мория. Какво за него?
— Знаете ли старото му име?
Главният инспектор на израелската полиция изви устни в гримаса, която показваше, че не знае отговора.
— Не знаех, че Армон ха Нацив е имал друго име.
Аркан се взря в Томаш; искаше да види реакцията му при съобщаването на старото име на квартала.
— Талпиот.
Ученият направи неопределена гримаса, сякаш името му се струваше смътно познато.
— Талпиот… Талпиот… — прошепна той, мъчейки се да си сети. — Това наистина ми напомня на нещо.
Домакинът се усмихна.
— Ще ви помогна — каза той. — Една сутрин през пролетта на 1980 г. булдозер работел в квартал Армон ха Нацив, за да разчисти пространство, предназначено за ново строителство. По време на работата булдозерът неволно ударил някаква конструкция, скрита под земята. Работниците отишли да видят какво е и се натъкнали на нещо, което приличало на каменна фасада, част от стара постройка под земята. В нея имало отвор и странен знак, гравиран в горната част над отвора — V, обърнато надолу, над малък кръг. — Извади химикалка и нарисува нещо на лист хартия.