— Да, но трябва да разберем колко от тези седем хиляди души с името Йешуа са имали баща Йосиф — напомни Аркан. — Като приложим методите на статистическия анализ, стигаме до следния резултат: от осемдесетте хиляди, колкото е било мъжкото население на Йерусалим през този период, само около хиляда души с име Йешуа са имали баща, наречен Йосиф.
— Цифрата е много по-малка — отбеляза историкът. — И все пак хиляда души с име Исус и баща Йосиф са твърде много, за да се докаже каквото и да било с разкритията от Талпиот.
Аракан придоби замислен израз.
— Има и други статистически данни, които трябва да се вземат предвид — добави той. — Относно присъствието на различни имена.
— Какво особено има в тях?
— За тези имена може много да се говори — каза домакинът. — Разбира се, съществува и факторът ДНК.
Томаш изглеждаше още по-озадачен.
— ДНК? Каква ДНК?
Президентът на фондацията се усмихна, знаейки много добре, че е на път да разкрие най-голямото си постижение.
— Не знаехте ли? — възкликна той, преструвайки се на изненадан. — В саркофаг 80/503 е бил открит генетичен материал!
— Моля?
Удивлението, изписано по лицата на историка и на двамата полицаи, които слушаха разговора, беше очевидно и това изпълни Аркан с огромно задоволство. Току-що беше разиграл най-големия джакпот.
— Извлякохме ДНК проба от Исус.
LXV
Черният силует на „електротехника“ нахълта във фоайето на Светая светих. Изненадан, мъжът, който охраняваше блиндираната врата, насочи своя „Узи“ към нея, готов да открие огън. Като разпозна натрапника, той свали оръжието и въздъхна от облекчение.
— Уф! — издиша тежко той. — Изкарахте ми акъла! Какво правите тук? Не ми казвайте, че отново сте се загубили.
Сикариус държеше в ръката си малък флакон спрей, като тези за борба с вредители. Вдигна ръка и под ъгъл, който обективът не хващаше, насочи препарата към охранителната камера на тавана.
— Аварията е тук — каза той със спокоен глас, сякаш правеше това всеки ден. — Трябва да се отстрани веднага.
Без да разбира какво точно става, охранителят видя как той натисна бутона на малкия флакон и покри охранителната камера с черен спрей, който затъмни напълно обектива.
— Какво е това? — попита той с вперени в камерата очи, опитвайки се да схване смисъла на процедурата. — Какво правите с обектива?
Без да си дава сметка какво се случва, почувства, че му прилошава, всичко наоколо се завъртя и когато се свести, вече лежеше проснат на земята, а натрапникът седеше над него. Опита се да насочи оръжието към нападателя, но „Узи“-то незабавно му беше отнето, което се случи и с радиостанцията.
— Какво правите?! — извика смаян той. — Полудяхте ли? — Опита се да се претърколи по пода в последен опит да се измъкне. — Пуснете ме!
Охранителят усети, че е здраво заклещен в ръцете на Сикариус, и колкото и да се дърпаше, не можеше да се освободи от железния му натиск. Помисли си, че нападателят има добри умения по джудо или класическа борба, тъй като, изглежда, познаваше всички техники на обездвижване на противника.
— Тихо! — прошепна Сикариус в ухото му. — Не мърдай!
Охранителят се чувстваше парализиран, и то не по своя вина. Помисли си, че всеки момент ще получи помощ от централата за сигурност, но веднага си спомни, че нападателят бе напръскал камерата с черна боя, и тогава разбра защо беше използвал спрея. Обективът беше зацапан и от централата щяха да решат, че това е някаква повреда. Тоест трябваше да разчита на себе си; нямаше кой да му помогне.
— Какво искате? — попита той със съзнанието, че беше оставен изцяло на милостта на нападателя. — Защо правите това?
Устните на Сикариус бяха долепени до дясното ухо на охранителя.
— Дай ми паролата — прошепна той с плашещо мек тон. — Трябва да вляза вътре.
— Да не сте полудели? Искате да влезете в Кодеш ха Кодешим?
— Паролата.
Охранителят гневно поклати глава.
— Не я знам! — извика той. — Само президентът я има. Аз само охранявам вратата. Усети, че нападателят движи ръката си, и миг по-късно съзря огромно острие, което танцуваше пред очите му.