— Епруветката? — попита полицаят. Търпението определено не беше сред добродетелите му. — Веднага!
Томаш огледа лавицата и видя металния статив с окачени в редица епруветки. Две от тях бяха паднали по време на борбата със Сикариус, но епруветката с генетичен материал от Исус и безценното й ледено жълто съдържание стоеше непокътната на мястото, където я беше оставил. Протегна увитата си в ръкавица ръка и я измъкна от статива, показвайки я на Гросман.
— Тази е — каза Томаш. — Ще я оставя тук.
Внимателно я положи върху рафта и отстъпи няколко крачки. Полицаят тръгна по коридора с насочен пистолет, докато стигна до лавицата. Взе епруветката и я разгледа, за да се увери, че е същата, която беше видял в ръцете на Арпад Аркан. Огледът, изглежда, по твърди, че е епруветката, която търси.
С бързо и неочаквано движение той насочи пистолета към главата на Томаш.
— Сбогом!
И стреля.
LXXIV
Онова, което спаси Томаш, беше комбинация от интуиция, своевременна реакция и бързи рефлекси. След като остави епруветката на лавицата, той отстъпи назад, към нишата в коридора между два рафта с бидони, пълни с течност — вероятно реактив, необходим за работата на лабораторията.
В мига, в който Гросман вдигна ръка, за да стреля, португалецът се вмъкна в нишата и успя да избегне смъртоносния куршум, който изсвистя покрай главата му.
— Проклятие! — извика полицаят, като разбра, че е пропуснал. — Сега ще те хвана!
Португалецът се изправи и хукна да бяга, решен да се измъкне. Но знаеше, че няма да е лесно. Из тези дълги коридори щеше да е като мишена на стрелбище; достатъчно бе Гросман да го зърне, за да го застреля в гръб. По-добре беше да се крие между рафтовете и да се моли да намери Валентина, която сигурно бе готова с импровизираното оръжие.
Бум!
Бум!
Два нови гърмежа отекнаха в залата с грохот; знак, че Учителят на сикариите отново е открил огън. Томаш инстинктивно скри главата си и се запита дали не го е улучил, но веднага след това реши, че въпросът е безсмислен — щом е на крака, значи е невредим.
Внезапен грохот и лумналото жълто-червеникаво сияние заставиха Томаш да се обърне. Огнено кълбо се издуваше като балон по коридора, откъдето току-що бе минал. Отначало реши, че става дума за дългоочакваната контраатака на Валентина с коктейл „Молотов“ или нещо от този род, но не я видя наоколо, а фактът, че експлозията бе точно в този коридор, му подсказа какво се е случило.
Куршумите на неговия преследвач бяха улучили резервоар с леснозапалими вещества. Обхванатите от огън рафтове бяха пълни с бидони и пламъците бяха плъзнали наоколо като хищни пипала, обгръщайки нови резервоари с леснозапалима течност. Последваха още няколко експлозии почти една след друга.
Въздухът сякаш танцуваше под ударите на непрекъснатите взривове.
— Господи!
Новата действителност връхлетя Томаш. Около една пета от Светая светих внезапно се бе превърнала в огнено кълбо и пожарът бързо се разпространяваше към другата част на залата, поглъщайки ненаситно нови и нови коридори. Беше започнала адска надпревара. Скоро огнената стихия щеше да обхване цялото пространство.
Възможностите на историка се свеждаха до една: да бяга. Трябваше да тича към изхода и да се измъкне, докато все още имаше време. Проблемът бе в това, че пътят бе затворен от блиндираната врата и единственият човек, който знаеше паролата, бе мъртвият Арпад Аркан. Оставаше му само надеждата, че догадката за кодовата дума ще се окаже вярна.
Португалецът проучи Светая светих и се отправи към единствения възможен изход, като се промъкваше предпазливо и маневрираше между пламъците, които препречваха пътя му. Накрая се натъкна на онова, което търсеше.
Блиндираната врата.
Последният коридор, в който се беше вмъкнал, го изведе на площадката пред изхода. Томаш беше набрал скорост и спря едва когато опря ръце в металната преграда. Блиндираната врата имаше кръгъл прозорец в средата, но димът бе опушил силно стъклото и го бе направил непрозрачно.
— Добре ли сте?
Историкът погледна през рамо и видя Валентина, която се взираше в него с големите си сини очи. Италианката беше смъкнала горната част на скафандъра и главата й беше открита — пожарът беше превзел залата и в тези обстоятелства нито студът, нито повреждането на скъпоценните образци, съхранявани в Кодеш ха Кодешим, вече не представляваха проблем.