Без да каже нито дума, Томаш я прегърна и я целуна по главата. Миришеше на пушек, но какво значение имаше това? Прииска му се да покрие с целувки цялото й лице, докато стигне до устните й, но се въздържа; със сигурност не беше най-подходящият момент. Имаше други по-важни неща.
Хвана я за раменете и се взря в нея.
— Трябва да се измъкнем оттук — каза той, като я гледаше в очите. — След малко пламъците ще обхванат всичко.
За пръв път си даде сметка, че италианката е уплашена. Нищо чудно. Беше преживяла нападението на сикария, предателството на Гросман и сякаш това не бе достатъчно, накрая се беше сблъскала с този неконтролируем пожар. Лошото бе, че пламъците приближаваха и трябваше час по-скоро да напуснат залата.
— Но как? — попита Валентина. — Вратата е заключена. Знаете ли кода?
Томаш насочи вниманието си към блиндираната врата.
— Не съм сигурен — отвърна той. — Но мисля, че го знам. Спомняте ли си, че за да влезем…
Не довърши изречението. Съзря Арни Гросман, също гологлав, който изплува иззад димната завеса с насочено оръжие. Историкът се огледа наоколо в опит да открие път за бягство. Но при тези обстоятелства нямаше накъде да бяга. Ако побегне, къде щеше да отиде? При огъня, който се приближаваше?
— Капанът щракна — извика Учителят на сикариите, наслаждавайки се на мига. — Плъховете като вас накрая винаги ги хващат, нали?
Португалецът вдигна ръце с открити длани в знак, че се предава.
— Имайте малко търпение — каза той. — Всички сме на един кораб.
Лицето на Арни Гросман се разтегна в гротескна усмивка.
— Не споделям кораба си с плъхове — изръмжа той. — След малко един от тях ще е труп.
Ситуацията беше безнадеждна. Все още с ръце във въздуха, Томаш отстъпи назад и гърбът му опря в металната врата. Беше заел класическа поза за разстрел.
Той потърси с обречен поглед Валентина. Нали беше казала, че ще измайстори оръжие и няма да се остави да я хванат повторно? Ако имаше оръжие, сега беше моментът да го използва. Историкът не се съмняваше, че след като си разчисти сметките с него, Гросман щеше да застреля и нея.
Беше настъпил решителният час.
— Арни, почакайте!
Думите, с които италианката се обърна към израелеца, разочароваха дълбоко Томаш. В главата му се появиха безброй въпроси. Арни, почакайте? Какво беше това? Да не би да мисли, че подобни думи биха ги спасили? И къде, по дяволите, беше смъртоносното оръжие? Защо не го използваше?
— Защо? — попита Гросман, без да сваля пистолета. — Какво има?
Това беше нова изненада за Томаш. В крайна сметка последните й думи, колкото и глупави и ненужни да му се струваха, явно имаха ефект! Може би се опитваше да печели време, за да пусне в ход оръжието си.
— Генетичният материал у вас ли е? — попита Валентина.
— Разбира се — отвърна израелецът и измъкна епруветката от вътрешния джоб на скафандъра, за да я увери, че е у него. — Мислите, че съм го загубил?
— Само исках да се убедя, че всичко е под контрол — обясни тя. Кимна с глава към историка. — Не го убивайте още!
— И защо?
Валентина посочи вратата.
— Знаете ли кода?
Израелецът погледна металната повърхност и се поколеба; очевидно не си беше давал сметка за този проблем.
— По дяволите! — извика той. — Ами сега?
Инспекторката от Криминалната полиция посочи Томаш.
— Той го знае.
Гросман погледна историка с нови очи, сякаш този факт променяше всичко. Двоуми се един дълъг миг, претегляйки ситуацията отново. Нямаше какво толкова да му мисли, възможностите бяха ясни и ограничени, а времето изтичаше.
Учителят на сикариите направи две крачки към мишената и опря дулото в челото му.
— Каква е паролата?
Томаш го изгледа презрително.
— Какво ще направите, ако не ви кажа? — попита предизвикателно той. — Ще ме убиете?
Израелският полицай обмисли въпроса. Беше очевидно, че жертвата му се чувства обречена. Какъв мотив имаше португалецът да му разкрие кодовата дума, която отключва блиндираната врата, след като знае, че веднага след това ще бъде убит? Реалността го притискате. Беше необходимо да прибегне до тежката артилерия. Осъзнавайки, че с всяка секунда пожарът настъпва към тях, Гросман се приближи до италианката и й подаде пистолета.