Но каква е алтернативата? Да не вярва на никого, докато не се убеди, че този човек е достоен за доверието му? Тогава как ще завързва приятелства? Ще подлага всеки потенциален приятел на строг предварителен разпит? Ще му даде да попълни анкета? Ще проучи подробно историята му? Но това е безсмислено! В живота има ситуации, в които трябва да повярваш, без да знаеш достатъчно. Информацията ще дойде след това, разбира се. Но първо трябва да има вяра. Вярата, че можеш да разчиташ на човека и да го чувстваш свой приятел. Впоследствие сведенията ще потвърдят, че вярата е имала смисъл. Но първата крачка винаги е вярата. Или с други думи — нагласата. Валентина може и да бе доказателството, че моделът не работи, но Аркан, от друга страна, показа, че този метод невинаги е грешен. Нали тъкмо президентът на фондацията, на когото впрочем никога не бе вярвал, накрая му спаси живота?
А след като този принцип бе валиден в сферата на човешките взаимоотношения, защо да не го отнесем и към връзките с божественото и свещеното? Томаш съзнаваше нуждата на хората да вярват в нещо трансцендентно. Исус може и да е бил само човешко същество, но в очите на онези, които вярваха в него, като майка му например, той се бе превърнал в бог. Какво лошо имаше в това, щом вярата й помагаше да се справя с проблемите и да бъде по-добър човек? Не се ли нуждаем от вяра, за да действаме? Няма ли да е жестоко да лишим Исус от божествеността, която му е отредена? Животът е пълен с неизвестност и е в постоянна връзка с непознатото. Колко пъти взимаме решения, без…
— Професор Нороня?
… да сме информирани? Не е ли това в крайна сметка скокът в тъмното, в който се състои нашето съществуване? Не ни ли се налага да скачаме в тъмното всеки ден?
И какво…
— Професор Нороня?
Въпросът прекъсна блуждаещите мисли на Томаш, бродещ из болницата като робот, втренчен в бялата престилка на доктор Кошет като куче, което следва господаря си, а мислите му се въртяха около убежденията на майка му и връзката на нейната вяра с всичко, което бе излязло наяве за човека Исус.
— Да?
Лекарката го бе повикала по име.
— Стигнахме до хирургичното отделение — обяви доктор Кошет, сочейки към две врати вдясно. — Господин Аркан е тук, в предоперационната зала.
Вратата беше двукрила и крилата се отваряха като в баровете от уестърните. Пациентът влезе и видя едно легло на колела в средата на залата, с банка кръвен серум над него и дълъг тесен маркуч, който се спускаше до чаршафите. В ъгъла на залата бяха седнали двама санитари, които разговаряха тихо.
Томаш се приближи и видя бледото лице на Арпад Аркан да изниква от чаршафите.
Пациентът се оживи, като видя новодошлия да идва към него.
— Shalom! — поздрави президентът на фондацията с немощна усмивка. — Радвам се да видя, че сте добре!
— Shalom! — отвърна Томаш, поемайки слабата му ръка. — Каква прекрасна дума! Спаси ни живота в последния момент, а?
— Не думата ни спаси, професор Нороня. — Той докосна с пръст челото си. — А вашият интелект.
— Нищо от това нямаше да се случи без вашата намеса, когато онова животно режеше пръста ми — каза португалецът, стискайки силно ръката на Аркан в знак на благодарност. — Вие бяхте много смел.
— При такива обстоятелства всеки друг би сторил същото.
— И дума да не става.
Президентът на фондацията неочаквано се разсмя толкова дълбоко и радостно, че зарази Томаш с въодушевлението си.
— По-добре да спрем с тези взаимни поздравления! — възкликна той. — Ужасни са! Освен това приличаме на две глупави старици. Важното е, че сме живи!
— Така е. Когато бяхме вътре и ви видях в безсъзнание, с два куршума, помислих, че сме ви изгубили.
Събеседникът му се разсмя.
— Както виждате, възкръснах!
— Същински Христос. Наистина.
Аркан хвърли поглед към вратата на залата, където го очакваше доктор Кошет. Настъпи кратко мълчание и Томаш погледна събеседника си в очакване да сподели защо го е повикал.
— Не знам дали доктор Кошет ви каза, но след малко ще ме оперират — каза пациентът в леглото. — Ще бъде сложна процедура, тъй като куршумът е заседнал в белия ми дроб. Доктор Кошет казва, че отстраняването му не е проблем и няма причина да се тревожа. Но аз съм един стар и подозрителен глупак. Освен това добре познавам лекарите. Все повтарят, че не е нищо сериозно и така нататък, и докато усетим, вече сме в голяма беля. Човек трябва да е подготвен за всякакви варианти. Ето защо помолих да ви доведат тук…