— Искат ви там възможно най-скоро.
XXIV
Фина бяла мъгла скриваше града, загръщайки го в мантия от ангелска светлина. Заснежените върхове на Витоша, заспалият вулкан, който отдалеч напомняше мълчалив страж, се извисяваха над мъглата и приличаха на залети с йогурт; покритите с преспи долове се спускаха като снежнобели вени по ридовете на голата планина.
Първите признаци, по които Сикариус разбра, че е близо до целта си, бяха големите жилищни блокове по съветски модел, които се рояха в покрайнините на града като гигантски мравуняци сред пространства в сиво и пастелнозелено; те създаваха представа за зле реализирана добра идея. На табелите с букви на кирилица пишеше Град, но едва когато колата се вля в елегантната суматоха на добре поддържаните улици в централната част, движейки се между красиви сгради, в които се усещаше френско архитектурно влияние, и други, изпълнени в характерния за Балканите архитектурен стил, шофьорът извади мобилния си телефон и набра номера.
— Пристигнах в София.
Човекът от другата страна на линията изглеждаше неспокоен.
— А задачата? — попита той. — Добре ли мина?
— Според очакванията.
Учителят въздъхна с облекчение.
— Радвам се, че всичко приключи. Вече бях започнал да се тревожа.
За разлика от покрайнините на града, където съжителстваха елементи от съветското жилищно строителство и модерната архитектура, центърът на българската столица вдъхваше респект с класическата си архитектура и добър вкус. В този момент вниманието на Сикариус беше привлечено от Руската църква: сграда, която изглеждаше като извадена от вълшебна приказка; имаше зелен покрив и позлатени кубета, които придаваха на града атмосфера на московски царски двор.
— Какво ще правя сега? Има ли нова задача за мен?
Учителят тихо се засмя.
— Ти си неуморим, Сикариус — доволно измърка той. — Достоен божи син. Засега не. Върви си вкъщи.
Заповедта малко разочарова война.
— Свърши ли? Няма ли повече?
— Не съм казал това — поправи го Учителят. — Краят е далеч. Нуждая се от теб.
— Това е добре.
— Но не и в момента. Върви си вкъщи. Ти свърши твоята работа. Сигурен съм, че войните се нуждаят от почивка.
Сикариус си пое дълбоко дъх, примирявайки се с решението.
— Добре. Дочуване.
И затвори.
В този момент колата минаваше покрай голямата катедрала „Александър Невски“, с нейните великолепни византийски куполи. Сикариус намали, за да може да разгледа сградата, а след това обърна към летището. Мина през тясна, оживена улица. Тротоарите гъмжаха от минувачи, които се разхождаха безгрижно или зяпаха витрините на магазините. Тук-там се виждаха цветните неонови реклами на казината.
Сикариус усети как гневът се надига в стомаха му.
— Безбожници! — извика той през зъби. — Нечестивци и грешници!
XXV
Слънцето докосваше къщите с живителната си ласка, когато автомобилът на българската полиция, в който пътуваха Томаш и Валентина, най-сетне навлезе в периметъра на града. Една табела извести пристигането им в Пловдив.
— Знаете ли на колко години е този град? — попита шофьорът с явна гордост. — Шест хиляди! — обърна глава и се усмихна на пътниците на задната седалка. — Невероятно!
Томаш беше вперил поглед в жилищните блокове със съветска архитектура; добре познаваше това място от историческите книги във факултета.
— Възникнал е през неолитната епоха — отбеляза той със замечтано изражение. — Най-древният град в Европа.
Преминаха по моста над река Марица и панелните блокове изчезнаха. Навлязоха в централната част, където постройки с традиционна архитектура съжителстваха с древни руини. Гостите не откъсваха поглед от зелените хълмове, окичени с живописни къщи и короновани с отвесни скали.
Шофьорът се насочи към най-близкото тепе, което се издигаше сред самия център като гигантски камък, паднал от небето.
— Старият град — обяви той.
Двамата пътници вдигнаха поглед към върха на тепето, омагьосани от тази чудна картина.
— Там ли са били построени първите жилища преди шест хиляди години? — попита историкът.
— Точно така — потвърди българинът на волана. — На същото място, където е било извършено престъплението.